– О, боже мой, Фелисити! – възкликна ужасено Меган. – Всичко това по вина на Гордън?
– Нали обеща да не казваш на никого?
– Но всички трябва да научат, че кметът Гордън е престъпник.
– Закълни ми се, че ще си мълчиш! Предприятия ще затворят, собствениците ще отидат в затвора, служителите ще останат без работа…
– Значи, според теб трябва да оставим кмета да действа безнаказано?
– Гордън име много власт. Много повече, отколкото може да се предположи.
– Не се боя от него!
– Меган, обещай да не казваш на никого. Бездруго си имам достатъчно грижи.
* * *
– Но тя все пак е проговорила – каза Ана на Фелисити.
– Да, провела анонимен разговор със заместник-кмета Браун, за да го предупреди. Когато научих, направо побеснях.
– Защо?
– Едно полицейско разследване би поставило под сериозна заплаха хора, с които бях близка. Вече бях видяла какво означава да загубиш всичко. Не бих пожелала това и на най-големия си враг. На всичко отгоре два месеца по-късно тя ми се обади, за да ми каже, че се опълчила на кмета Гордън, когато той дошъл в книжарницата. Крещях ѝ по телефона така, както никога на никого не бях крещяла. Тогава за последен път се чухме с Меган. След това въобще не я потърсих. Много ѝ бях сърдита. Истинските приятелки не издават тайните ви.
– Смятам, че тя е искала да ви защити – отбеляза Ана. – Желанието ѝ е било престъпникът по някакъв начин да си получи заслуженото. Отивала е всеки ден пред дома на кмета, за да му припомни, че по негова вина съпругът ви се е обесил. Искала е мъжът ви да получи възмездие. Казахте, че на Меган липсвала смелост? Струва ми се, че, напротив, тя е била много смела жена. Не се е побояла да се опълчи на кмета Гордън. Единствено тя се е осмелила да го направи. Била е по-смела от всички граждани взети заедно. И е заплатила с живота си.
– Искате да кажете, че целта е била Меган, така ли? – запита смаяно Фелисити.
– Според нас, да – отвърна Дерек.
– Но кой би могъл да го извърши? – зачуди се Фелисити. – Кметът Гордън? Та той е бил убит заедно с нея. Не може да бъде.
– Именно това се опитваме да разберем – въздъхна Дерек.
– Госпожо Даниелс – обърна се към нея Ана, – познавате ли друга приятелка на Меган, от която бихме могли да научим нещо повече? В дневника ѝ срещнах името на някоя си Кейт.
– Да, Кейт Гранд. Тя също беше от клуба по тенис. Струва ми се, че бяха близки приятелки с Меган.
Преди да си тръгнем от търговския център в Коръм, Дерек получи телефонно обаждане. Търсеше го експертът от пътната полиция.
– Приключих с анализа на парчетата от броня и фарове, които ми остави – каза му той.
– И какви са заключенията ти?
– Беше прав. Върху парчето от предна дясна броня освен синия цвят на самата кола открих и следи от сива боя, която, поне според полицейския протокол, съответства на цвета на претърпелия смъртоносна злополука мотоциклет на 16 юли 1994 година.
– Значи, мотоциклетът е бил блъснат с пълна скорост и в резултат на това се е ударил в дървото? – запита за всеки случай Дерек.
– Точно така – потвърди експертът. – Блъснат е от кола със сив цвят.
* * *
През това време в Ню Йорк, пред сградата в Бруклин, където живееха, семейство Бергдорф тъкмо се качваха в кемпера.
– Ето че потегляме! – възкликна самодоволно Стивън и включи двигателя.
Жена му Трейси седеше до него и поставяше предпазния колан. Тя се обърна към децата, които се бяха настанили на задната седалка:
– Всичко наред ли е, милички?
– Да, мамо – отвърна момичето.
– Защо нашата кола е отзад?
– Защото така е по-практично! – отвърна Стивън.
– Практично ли? – възрази Трейси. – А багажникът не се отваря.
– Ще можем да обиколим най-прекрасния национален парк на света, а за това не се нуждаем от багажник. Освен ако не искаш да затвориш вътре децата – изкиска се Стивън.
– Нима тате иска да ни затвори в багажника? – разтревожи се момиченцето.
– Никой никого няма да затваря в багажника – успокои я майката.
Кемперът се отправи към Манхатън Бридж.