Стефани бе получила повикване в 22 часа и 3 минути. Сетне бе телефонирала на два пъти до един и същ номер в 22 часа и 5 минути и в 22 часа и 10 минути. Първият разговор е траял само една секунда, а вторият двайсет секунди.
Ана седна пред компютъра. Продиктувах ѝ номера, от който бяха търсили Стефани в 22 часа и 3 минути, тя влезе в системата за търсене, за да открие абоната.
– Джеси, не може да бъде! – възкликна Ана.
– Какво? – побързах да отида пред екрана.
– Номерът съответства на телефонната кабина в „Кодиак Грил“!
– Някой е позвънил на Стефани от „Кодиак Грил“, веднага след като тя е напуснала заведението? – учудих се аз.
– Някой я е наблюдавал – потвърди Ана. – През цялото време, докато е чакала, някой я е наблюдавал.
Вдигнах листа с разпечатката и подчертах последния номер, който бе набрала Стефани. Продиктувах го на Ана и тя го вкара в системата.
Млъкна изумено, вперила поглед в името, появило се върху екрана на компютъра.
– Не, сигурно има някаква грешка – промълви тя и изведнъж пребледня.
Помоли ме да повторя номера и отново започна да чука по клавиатурата, набирайки поредицата цифри.
Приближих се и на свой ред прочетох името:
– Шон О’Донъл. Какво има, Ана? Познаваш ли го?
– И още как – отвърна тя, но сякаш все още не можеше да повярва на очите си. – Това е един от нашите полицаи. Шон О’Донъл е ченге от Орфия.
* * *
След като видя разпечатката от телефонните разговори, началник Гъливър бе принуден да ми разреши да разпитам Шон О’Донъл. Повика го, тъй като в момента беше патрул, и го изпрати в стаята за разпити. Когато влязох, придружен от Ана и от началник Гъливър, Шон едва се надигна от стола, сякаш краката му бяха омекнали.
– Ще ми кажете ли какво става? – запита разтревожено той.
– Сядай – нареди му Гъливър. – Капитан Розенбърг иска да ти зададе няколко въпроса.
Полицаят се подчини. Двамата с Гъливър седнахме срещу него, а Ана се облегна на стената зад нас.
– Шон – започнах аз, – зная, че в понеделник вечерта Стефани Мейлър ви е телефонирала. Вие сте последният човек, с когото е опитала да се свърже. Какво криете от нас?
Шон се хвана за главата.
– Капитане – изпъшка той, – здравата сгафих. Трябваше да съобщя това на Гъливър. Имах намерение да го направя, честна дума! Толкова съжалявам…
– Само че не сте го направили, Шон! Сега е моментът да ми разкажете всичко.
Той си пое дълбоко въздух и едва тогава продължи:
– За кратко Стефани и аз излизахме заедно. Запознахме се преди известно време в един бар. Пръв я заговорих и честно казано, тя не беше особено навита. Накрая все пак се съгласи да я почерпя едно питие, побъбрихме и аз си помислих, че всичко ще приключи дотам. Само че когато ѝ казах, че съм ченге тук, в Орфия, тя изведнъж се промени и започна да се държи, все едно си пада по мен. Разменихме си телефоните и след това няколко пъти се срещахме. Преди две седмици нещата ненадейно стигнаха по-далече. Спахме заедно. Само веднъж.
– И защо връзката ви не продължи? – запитах аз.
– Защото ми стана ясно, че тя не се интересува от мен, а от архива в управлението.
– От архива ли?
– Да, капитане. Беше много странно. Няколко пъти ме разпитва за него. Искаше непременно да я вкарам там. Мислех си, че се шегува и разбира се, ѝ отказах. Само че, когато преди две седмици се събудих до нея, тя настоя да я допусна до архива. Все едно ѝ го дължах, след като бях спал с нея. Това много ме оскърби и аз си тръгнах, като ѝ заявих, че повече не искам да я виждам.
– А не ти ли стана интересно защо ѝ е притрябвал достъп до архива? – намеси се началник Гъливър.
– Разбира се. Нещо в мен ме караше на всяка цена да разбера, но от друга страна не исках Стефани да усети, че нейната история ме интересува. Чувствах се измамен и понеже тя наистина ми харесваше, стана ми много болно.
– А срещахте ли се след това? – запитах го аз.
– Само веднъж. Миналата събота. Нея вечер тя няколко пъти ми се обажда, но аз не ѝ отговорих. Мислех си, че ще се откаже, но тя продължи да ми звъни. Бях дежурен и в един момент ми писна. Затова ѝ казах да ме изчака пред нейното жилище. Дори не слязох от колата, само ѝ заявих, че ако продължава да ме преследва, ще подам жалба срещу нея. Тя ми каза, че имала нужда от помощ, но аз не ѝ повярвах.
– Какви бяха по-точно думите ѝ?
– Каза ми, че трябвало на всяка цена да направи справка в едно досие, свързано с извършено тук престъпление, за което имала известни сведения. Каза ми: „Има едно разследване, завършило с погрешно заключение. Има една подробност, нещо, на което никой не е обърнал внимание, а то е било съвсем очевидно“. За да ме убеди, ми показа ръката си и ме запита какво виждам. „Ръката ти“, отвърнах аз. „А трябваше да видиш пръстите ми.“ Реших, че с тези нейни приказки за ръката и пръстите се опитва да ме прави на глупак, и затова си тръгнах, като я оставих насред улицата и се зарекох занапред да нямам нищо общо с нея.