– А не ви ли се стори странна цялата тази история?
– Да и не. Подобни неща се случват непрекъснато. Знаете ли каква е тайната на моя дългогодишен търговски успех?
– Не.
– Умея да си държа устата затворена и всички наоколо го знаят.
Излизаше, че кметът Гордън има основателна причина да убие Меган, но всъщност бе убил Джеремая Фолд, с когото нямаше нищо общо. Защо?
На тръгване от Орфия същата вечер, двамата с Дерек си блъскахме главите над безброй въпроси. През целия път никой от нас не продума, бяхме потънали в мисли. Когато спрях пред тях, той не слезе веднага, а остана на седалката до мен.
– Какво има? – запитах го.
– Откакто захванах това разследване заедно с теб, Джеси, сякаш започнах нов живот. Отдавна не съм се чувствал толкова щастлив и пълноценен. Само да не изплуваха призраците от миналото. От две седмици насам, щом затворя очи, се виждам в онази кола с теб и Наташа.
– Аз също бих могъл да бъда на твое място и да карам колата. Нищо от онова, което се случи, не е по твоя вина.
– Въпросът беше ти или тя! Трябваше да избирам между теб и нея, Джеси!
– Дерек, ти ми спаси живота!
– Но в същото време прекърших нейния. Погледни се двайсет години по-късно, все още сам, все още в траур.
– Дерек, ти не си виновен за нищо.
– Кажи ми, Джеси, ти какво би направил на мое място? Това е въпросът, който непрекъснато си задавам.
Не казах нищо. Изпушихме мълчаливо по една цигара. После се прегърнахме като братя и Дерек излезе от колата.
Нямах желание да се прибирам веднага. Искаше ми се отново да се срещна с нея. Спрях пред гробището. По това време вратата беше затворена. Без мъка прескочих ниската ограда и тръгнах по смълчаните алеи. Минавах между гробовете, стъпките ми глъхнеха в гъстата морава. Край мен цареше спокойствие и красота. Отбих се да кажа две мили думи на баба и дядо, които почиваха в мир, сетне спрях пред нейния гроб. Приседнах. Не зная колко време съм останал там. По едно време чух зад гърба си нечии стъпки. Беше Дарла.
– Как разбра, че ще бъда тук? – запитах я.
Тя се усмихна:
– Не само ти прескачаш оградата, за да дойдеш при нея.
На свой ред се усмихнах. Сетне казах:
– Съжалявам за ресторанта, Дарла. Беше глупава идея.
– Не, Джеси, идеята ти беше чудесна. Самата аз съжалявам, че реагирах по този начин.
Тя приседна до мен.
– През онзи ден изобщо не трябваше да я вземам в нашата кола. За всичко съм виновен аз.
– Ами аз, Джеси? В никакъв случай не биваше да я оставям насред път. Не биваше двете да започваме онзи глупав спор.
– Излиза, че всички се чувстваме виновни – промълвих аз.
Дарла кимна. Добавих:
– Понякога имам чувството, че тя е тук, с мен. Когато вечер се прибирам у дома, се чудя, че нея я няма.
– О, Джеси… тя липсва на всички. Всеки божи ден. Но ти трябва да продължиш напред. Не бива да живееш с миналото.
– Не зная дали един ден бих могъл да запълня тази празнота вътре в мен.
– Само животът може да поправи стореното, Джеси.
Дарла облегна глава на рамото ми. Дълго седяхме така и гледахме надгробния камък пред нас.
Наташа Дарински
02.04.1968 – 13.10.1994
ДЕРЕК СКОТ
13 октомври 1994 година.
Нашата кола разбива мантинелата на моста и пада в реката. След удара всичко се случва много бързо. По рефлекс откачам предпазния колан и отварям прозореца, както са ни учили в полицейската школа. Наташа пищи ужасено на задната седалка. Джеси не си беше сложил колана и от удара в жабката беше изгубил съзнание.
Колата се пълни с вода само за няколко секунди. Викам на Наташа да се откопчае и да излезе през прозореца. Разбирам, че коланът ѝ е заял. Навеждам се назад в опит да ѝ помогна. Няма с какво да отрежа колана, трябва да го изтръгна от цокъла. Дърпам като обезумял. Напразно. Водата ни е до раменете.
– Погрижи се за Джеси! – вика ми тя. – Аз ще се справя.
Колебая се за секунда. Тя отново крещи:
– Дерек, измъкни Джеси!
Водата ни стига до брадичката. Измъквам се от купето през прозореца, сграбчвам Джеси и го повличам заедно с мен.
Вече сме изцяло под вода, колата потъва към дъното на реката, задържам дъха си, доколкото мога, и виждам през прозореца, че Наташа не е успяла да се освободи. Остава в плен на колата. въздухът ми свършва. Тялото на Джеси ме дърпа надолу. Двамата с Наташа разменяме последен поглед. Никога няма да забравя очите ѝ от другата страна на стъклото.
Останал без кислород, със силата на отчаянието успявам да изляза на повърхността заедно с Джеси. С мъка доплувам до брега. Задават се патрулни коли, виждам как полицаи се спускат по хлъзгавия склон към реката. Добирам се до тях, поверявам им Джеси, който все още е в безсъзнание. Връщам се да търся Наташа, плувам до средата на реката. Вече не си спомням къде точно потъна колата. В мътната вода не се вижда нищо. Обзема ме отчаяние. Чувам далечни сирени. Опитвам да се гмурна още веднъж. Все още виждам очите на Наташа, погледът ѝ ще ме преследва, докато съм жив.