Силвия я изгледа смаяно, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
– Ана, и ти ли тръгваш по този път? – възкликна обидено тя.
– Нали бихме могли да поговорим спокойно? Искам да ти покажа нещо.
Смутена, Силвия все пак се съгласи да седне до нас. Ана ѝ описа накратко ситуацията, като ѝ показа откъси от дневника на Меган Падалин. След това каза:
– Зная, че ти се нанесе в къщата на брат ти. Ако Тед е замесен, въпросната книга сигурно е там и ние на всяка цена трябва да я открием.
– Правих доста преустройства – отвърна едва чуто Силвия. – Но библиотеката си е непокътната.
– Дали бихме могли да хвърлим едно око? – запита Ана. – Ако намерим тази книга, ще имаме отговора на въпроса, който измъчва всички ни.
Докато се колебаеше, Силвия изпуши една цигара, но накрая склони. Заедно отидохме у тях. Двамата с Дерек влизахме в къщата на Тененбаум за пръв път след обиска преди двайсет години. Навремето не открихме нищо уличаващо. При това доказателството е било пред очите ни, а ние не го бяхме видели. Книгата, посветена на фестивала. Ъгълът на корицата все още беше прегънат. Тя беше грижливо поставена на лавицата редом с американските класици. През цялото това време ни бе очаквала там.
Ана я взе, а ние се събрахме около нея. Тя бавно прелисти страниците, спирайки се на онези, където имаше подчертани с флумастер думи. Също както в пиесата на Кърк Харви, открита у кмета, първите букви на тези думи, поставени редом, оформяха име:
Меган Падалин
* * *
В нюйоркската болница „Маунт Синай“, откакто бе дошла в съзнание предишния ден, Дакота започваше да се възстановява удивително бързо. Лекарят, дошъл да провери състоянието ѝ, я завари да похапва хамбургера, който баща ѝ беше донесъл.
– Полека – каза ѝ с усмивка той, – дъвчете бавно.
– Много съм гладна – отвърна му Дакота с пълна уста.
– Радвам се за вас.
– Благодаря ви, докторе, изглежда на вас дължа, че съм още жива.
Лекарят сви рамене.
– Дължите го на самата себе си, Дакота. Вие сте боец. Борихте се за живота си.
Тя сведе очи. Лекарят провери превръзката на гърдите ѝ. Под нея имаше десетина шева.
– Не се тревожете – каза лекарят. – Със сигурност ще направим пластична операция и почти няма да остане белег.
– В никакъв случай – промълви Дакота. – Това е белег, че отново открих себе си.
На 2000 километра оттам кемперът на семейство Бергдорф се носеше по магистрала 94 и беше напът да напусне щата Уисконсин. Наближаваха Минеаполис, когато Стивън спря на една бензиностанция да зареди.
Децата излязоха да се разтъпчат наоколо. Трейси на свой ред слезе и отиде при мъжа си.
– Хайде да разгледаме Минеаполис – предложи тя.
– А, не – отвърна сърдито Стивън. – Няма заради теб да променяме програмата!
– Каква програма? Искам да използвам пътуването, за да покажа на децата някои градове. Вчера отказа да спрем в Чикаго, сега не искаш да се отбием в Минеаполис. Какъв смисъл има това пътуване, ако не спираме никъде?
– Отиваме в парка Йелоустоун, скъпа! Ако започнем да спираме непрекъснато, изобщо няма да стигнем.
– Толкова ли бързаш?
– Не, но веднъж сме казали Йелоустоун, а не Чикаго, Минеаполис или не знам си още кой град. Нямам търпение да видя уникалната природа. Децата ще бъдат разочаровани, ако се влачим по пътищата.
В този момент децата дотичаха при тях.
– Тате, мамо, колата мирише лошо! – извика им момиченцето, като стискаше носа си.
Стивън дотича до колата и с ужас установи, че от нея се носи непоносима воня.
– Скункс! – възкликна той. –Сгазили сме скункс! Мамка му!
– Стивън, не бъди груб!
– Мамка му! – повтори доволно момчето.
– А шамар искаш ли? – кресна му майката, чиито нерви бездруго бяха опънати.
– Хайде, всички по местата си! – изкомандва Стивън, окачайки пистолета за зареждане, макар че резервоарът още не се беше напълнил. – Деца, не се доближавайте до колата. Разбрахте ли? Може да има зараза. Миризмата може да трае дни наред. Ще вони ужасно. Направо мирише на мърша! Гаден скункс!
* * *
В Орфия отидохме до книжарницата на Коди, за да направим възстановка на онова, което се бе случило там на 1 юли 1994 година според дневника на Меган. Обадихме се на Майкъл и на Кърк да дойдат: биха могли да ни бъдат от полза.
Ана отиде зад щанда, все едно беше Меган. Ние с Кърк и Майкъл влязохме в ролята на клиенти, а Дерек застана пред лавиците с книги от местни автори, които се намираха в дъното. Ана носеше у себе си статията в „Орфия Кроникъл“ от юни 1994 година, която бе открила малко преди смъртта на Коди. Тя разгледа внимателно неговата снимка пред рафтовете и каза: