– Изобщо ли? – запитах аз.
– Изобщо, капитан Розенбърг. Оттогава не съм разговарял с нея.
За момент запазих мълчание, а след това изиграх моя коз:
– Не ни заблуждавайте, Шон! Известно ми е, че сте разговаряли със Стефани в понеделник вечерта, същата вечер, когато тя е изчезнала.
– Не, капитане! Кълна ви се, че не съм разговарял с нея!
Взех разпечатката от разговорите и я поставих пред него.
– Престанете да лъжете, ето тук е написано черно на бяло: разговаряли сте с нея в продължение на двайсет секунди.
– Не, не сме разговаряли! – възкликна Шон. – Вярно е, че тя ми се обажда. На два пъти. Но аз не ѝ отговорих! Последния път ми изпрати съобщение по гласовата поща. Истина е, че според разпечатката телефоните ни са били във връзка, но не сме разговаряли.
Шон казваше истината. Включихме неговия телефон и открихме съобщение от понеделник, в 22 часа и 10 минути, с продължителност 20 секунди. Натиснах копчето за прослушване и от телефона изведнъж се разнесе гласът на Стефани:
Шон, аз съм. Трябва на всяка цена да поговоря с теб, спешно е. Моля те… [Пауза.] Шон, страх ме е. Много ме е страх.
В тона ѝ се долавяше лека паника.
– Тогава аз изобщо не прослушах съобщението. Помислих си, че отново ще ми досажда с нейните молби. Пуснах го едва в сряда, когато родителите ѝ дойдоха в управлението да съобщят за нейното изчезване – обясни Шон. – А тогава вече не знаех какво да правя.
– Защо не сте казали нищо? – запитах го аз.
– Боях се, капитане. А и ме беше срам.
– Стефани чувстваше ли се заплашена?
– Не… Във всеки случай никога не е споделяла с мен. Тогава за пръв път каза, че се страхува.
Размених погледи с Ана и с началник Гъливър, сетне запитах Шон:
– Искам да знам къде сте били и какво сте правили в понеделник вечерта, около 22 часа, когато Стефани се е опитала да се свърже с вас.
– Намирах се в един бар в Ист Хемптън. Близки сме с управителя и се бяхме събрали компания приятели. Прекарахме там цялата вечер. Ще ви дам всички имена, можете да проверите.
Неколцина свидетели потвърдиха присъствието на Шон във въпросния бар от 19 до 1 часа след полунощ, вечерта, когато Стефани беше изчезнала. В кабинета на Ана написах върху магнитната дъска загадката на Стефани: Онова, което е било пред очите ни, но не сме го видели през 1994 година.
Смятахме, че Стефани е искала да се добере до архива на полицейското управление в Орфия, за да прегледа досието на четворното убийство от 1994 година. Ето защо ние самите отидохме в архива и лесно открихме големия кашон, в който трябваше да се намира досието. За наша огромна изненада обаче кашонът беше празен. Всички материали бяха изчезнали. Вътре имаше само един пожълтял от времето лист хартия, върху който на пишеща машина беше написано:
Тук започва Черната нощ
Напомняше началото на игра на скрити знаци.
* * *
Единственият факт, с който разполагахме до момента, беше телефонното обаждане от „Кодиак Грил“, веднага след като Стефани бе напуснала заведението. Отидохме на място и попаднахме на същата служителка, която бяхме разпитвали предишната вечер.
– Къде се намира телефонната кабина? – запитах я аз.
– Можете да използвате телефона на бара – отвърна тя.
– Много мило, но бих искал да огледам телефонната кабина.
Тя ни отведе до дъното на салона, където на стената имаше два реда закачалки, тоалетна, банкомат, а в ъгъла телефонен апарат с монети.
– Има ли камера? – запита Ана, оглеждайки тавана на тясното помещение.
– Не, в ресторанта нямаме камери.
– А този телефон често ли се използва?
– Не мога да ви кажа, тук постоянно сноват хора. Тоалетните са само за клиенти, но често влизат отвън и уж питат къде се намира телефонът. Показваме им къде се намира, но не знаем дали наистина смятат да се обадят, или просто искат да пуснат една вода. Пък и нали сега всички имат мобилни телефони?
Тъкмо в този момент мобилният телефон на Ана започна да звъни. Бяха открили колата на Стефани недалеч от плажа.
* * *
Двамата с Ана се отправихме с пълна скорост по „Оушън Роуд“, която започваше от главната улица и водеше към плажа на Орфия. На другия ѝ край имаше просторен бетонен паркинг във формата на кръг, където плажуващите оставяха колите без определен ред и ограничение във времето. През зимата на него можеха да се видят само няколко коли на излезли да се разходят жители и на бащи, довели децата да пускат хвърчила. Оживление настъпваше през пролетта, а през горещите дни на лятото той от ранна утрин се изпълваше до краен предел.