На стотина метра от паркинга, отстрани на банкета имаше спряна полицейска кола. Един униформен ми даде знак и аз отбих зад него. На това място тесен черен път се отклоняваше към гората.
– Колата е била забелязана от случайни разхождащи се – обясни той. – Изглежда е на това място от вторник насам. Прочели статията във вестника и направили връзката. Веднага проверих и се оказа, че регистрационният номер е на кола, собственост на Стефани Мейлър.
Изминахме пеша стотина метра, преди да стигнем до колата. Това наистина беше синята мазда, заснета от камерата на банката. Поставих си латексовите ръкавици и я обиколих, като огледах вътрешността през стъклата. Опитах се да отворя вратата, но тя беше заключена. Ана каза на глас мисълта, която се въртеше в главата ми:
– Джеси, как мислиш, дали не е в багажника?
– Има само един начин да разберем – отвърнах.
Полицаят донесе лост. Аз го пъхнах под капака на багажника. Затаила дъх, Ана застана зад гърба ми. Ключалката поддаде лесно и капакът рязко се отвори. Неволно отстъпих, сетне се наведох да погледна съдържанието. Багажникът се оказа празен. „Тук няма нищо – казах аз и се дръпнах назад. – Да повикаме техниците от лабораторията, докато мястото е непокътнато. Струва ми се, че този път кметът няма да има нищо против да започнем сериозно разследване.“
След като колата на Стефани беше открита, ситуацията коренно се промени. Кметът Браун бе осведомен и когато пристигна на мястото заедно с Гъливър, си даде сметка, че в предстоящото издирване местната полиция няма да стигне до никъде. Ето защо първата му работа беше да поиска подкрепления от полицейските управления в съседните градове.
Само за един час „Оушън Роуд“ буквално се задръсти от средата до паркинга на плажа. Управленията от всички краища на окръга бяха изпратили хора, а заедно с тях пристигнаха и служители на щатската полиция. Отвъд предупредителните ленти вече се трупаха любопитни.
Откъм гората се виждаше танцът на техниците от лабораторията в бели комбинезони около колата на Стефани, която беше подложена на щателен оглед. Докарани бяха и полицейски кучета заедно с водачите.
Не след дълго техният началник ни извика на паркинга.
– Всички кучета вървят по една и съща следа – каза ни той, когато отидохме при него. – Тръгват от колата по пътеката, която започва от гората, вие се сред високата трева и стига дотук.
Сетне ни посочи с пръст пътеката, очертана от летовниците, минавали напряко от плажа до горския път.
– Кучетата спират на паркинга, точно на мястото, където се намирам. И тук губят следата.
Огледах се и видях, че се намираме в средата на паркинга.
– Какво означава това? – запитах го аз.
– Означава, че тук тя се е качила в кола, капитан Розенбърг, и е заминала с нея в неизвестна посока.
– Какво мислите, капитане? – обърна се към мен кметът.
– Мисля, че някой е очаквал Стефани. Имала е среща. Бил е човекът, с когото е трябвало да се види в „Кодиак Грил“. Когато тя напуска ресторанта, той ѝ се обажда от телефонната кабина и я уговаря да дойде на плажа. Стефани се тревожи: искала е да се срещнат на публично място, а ѝ се налага да отиде на безлюдния по това време плаж. Звъни на Шон, но той не отговаря. Накрая решава да спре на горския път. Вероятно за да си осигури възможност за отстъпление? Или пък да може да проследи пристигането на тази тайнствена личност. Тъй или инак, заключва своята кола, слиза до паркинга и се качва в колата на непознатия. От този момент нататък само господ знае къде я е откарал той.
Настъпи тягостно мълчание. После началник Гъливър, сякаш за да обобщи положението, промърмори:
– Ето как започва изчезването на Стефани Мейлър.
ДЕРЕК СКОТ
Вечерта на 30 юли 1994 година в Орфия мина известно време, докато на местопрестъплението пристигнат първите колеги от Криминалния отдел заедно с нашия шеф майор Маккена. След като оцени ситуацията, той ме дръпна настрани и запита:
– Дерек, ти ли пристигна пръв на мястото?
– Да, шефе – потвърдих аз. – Повече от час, откакто сме тук с Джеси. Като най-старши трябваше да предприема някои мерки, между другото, наредих блокада на пътищата.
– Добре си направил. Като гледам, положението е под контрол. А ти смяташ ли, че е по силите ти да поемеш случая?
– Да, шефе. За мен ще бъде чест.
Усещах, че Маккена се колебае.