– Мними интервюта ли?
– Не съвсем мними, защото след това ние ги публикувахме… Споменах ви за финансовите затруднения на вестника. Стефани ме увери, че с публикуването на резултатите от нейното разследване те ще бъдат преодолени. „Когато отпечатаме това, хората ще се избият да купуват „Орфия Кроникъл“, каза ми веднъж тя.
Щом се завърнахме в управлението, първата ни работа беше да се свържем с бившия шеф на Стефани, главния редактор на „Нюйоркско списание за литература“. Името му беше Стивън Бергдорф и живееше в Бруклин. Позвъни му Ана. Тя включи телефона на високоговорител, за да чуя техния разговор.
– Клетата Стефани – изохка Стивън Бергдорф, след като Ана му описа ситуацията. – Надявам се да не я е сполетяло нещо лошо. Тя е изключително умна жена, чудесен литературен журналист и има талантливо перо. При това е много мила. Любезна е с всички. Не е от онези, които биха си навлекли неприятности или спечелили врагове.
– Доколкото съм осведомена, през октомври вие сте я уволнили…
– Напълно вярно. Беше ми много тежко, такова прекрасно момиче. Ала през лятото бюджетът на списанието беше съкратен. Броят на абонатите спадна драстично, така че ми се наложи да правя икономии и да се разделя с някои сътрудници.
– Как реагира тя на уволнението?
– Сами се досещате, че не беше особено щастлива. Ала все пак съхранихме добри отношения. През декември дори ѝ писах, за да разбера как е при нея положението. Отговори ми, че работела за „Орфия Кроникъл“ и била много доволна. Зарадвах се за нея, макар че бях донякъде изненадан.
– Изненадан ли?
– Вижте какво, момиче като Стефани Мейлър е от калибъра на „Ню Йорк Таймс“ – поясни Бергдорф. – Не ми е ясно какво прави в някакъв си провинциален вестник.
– Господин Бергдорф, идвала ли е Стефани във вашата редакция след уволнението?
– Не. Поне доколкото знам. Защо?
– Защото установихме, че през последните месеци нейната кола често е била паркирана в близост до сградата, където се помещава вашето списание.
* * *
В редакцията на „Нюйоркско списание за литература“, безлюдна в неделния ден, Стивън Бергдорф затвори телефона и се замисли, видимо смутен.
– Какво става, Стиви? – запита го двайсет и пет годишната Алис, която в този момент седеше на канапето в неговия кабинет и лакираше ноктите си.
– Бяха от полицията. Стефани Мейлър е изчезнала.
– Стефани? Беше пълна идиотка.
– Как така беше? – разтревожи се Стивън. – Да не би да знаеш нещо?
– Не, казах го, защото не съм я виждала, откакто напусна редакцията. Прав си, няма съмнение, че си е все същата идиотка.
Бергдорф стана от стола зад бюрото и отиде до прозореца. Беше угрижен.
– Стиви, съкровище – изчурулика Алис, – да не вземеш отново да се тръшкаш от угризения заради нея?
– Ако не ме беше принудила да я уволня…
– Не започвай пак, Стиви! Направи каквото трябваше.
– Разговаряла ли си с нея, откакто си замина?
– Може да сме се чували по телефона. Има ли някакво значение?
– Бога ми, Алис, нали преди малко каза, че не сте се виждали!...
– Не съм я виждала. Говорих с нея по телефона. Само веднъж, преди две седмици.
– Само не ми казвай, че си я търсила, за да ѝ се подиграваш! Тя знае ли истинската причина за своето уволнение?
– Не.
– Откъде си толкова сигурна?
– Защото ми се обади и поиска от мен съвет. Стори ми се разтревожена. Каза ми: „Трябва на всяка цена да спечеля един мъж“. А аз ѝ отвърнах: „С мъжете е лесно: правиш им свирка, обещаваш да им пуснеш, а в замяна те са готови на всичко за теб“.
– За какво ставаше въпрос? Може би трябва да съобщим на полицията.
– Никаква полиция… Бъди така добър да млъкнеш.
– Но…
– Не ми разваляй настроението, Стиви! Знаеш какво се случва, когато ме нервираш. Имаш ли тук друга риза? Тази е напълно измачкана. Изтупай се, защото тази вечер ми се ще да излезем.
– Тази вечер не мога, аз…
– Казах, че ми се иска да излезем!
Бергдорф с наведена глава напусна кабинета и отиде да си вземе кафе. Обади се на жена си, че по спешност трябва да довърши следващия брой на списанието и че няма да може да се прибере за вечеря. Сетне затвори и скри лице в ръцете си. Как можа да се докара до това положение? Как така на петдесет години се оказа обвързан с тази млада жена?
* * *
Двамата с Ана бяхме убедени, че намерените у Стефани пари са една от насоките, по които трябва да поеме нашето разследване. Откъде бяха дошли десетте хиляди долара, намерени в нейното жилище? Стефани печелеше 1500 долара месечно: след изплащането на наема, поддръжката на колата, покупките и осигуровките едва ли ѝ оставаше кой знае колко. Ако това бяха лични спестявания, те би трябвало да се намират в банка, а не в кафеварка.