По повод тази сума до края на деня разпитвахме родителите на Стефани и нейните приятели, но така и не научихме нищо. Семейство Мейлър заявиха, че дъщеря им открай време се справяла сама. По време на следването получавала стипендия, а след това живеела от заплатата си. Приятелите пък ни увериха, че Стефани често свързвала трудно двата края. Не можеха да си обяснят как е могла да задели настрани някакви пари.
На тръгване от Орфия, докато се спусках по главната улица, вместо да продължа по шосе 17 и да изляза на магистралата, без сам да зная защо завих към квартала Пенфийлд и стигнах до „Пенфийлд Кресчънт“. Заобиколих малкия парк и спрях пред къщата, принадлежала преди двайсет години на кмета Гордън. Оттук бе започнало всичко.
Престоях там доста време. После, на връщане реших да се отбия у Дерек и Дарла. Не бях сигурен дали непременно искам да се видя с Дерек, или просто не ми се щеше да бъда сам, а друг близък човек освен него нямах.
Когато спрях пред тяхната къща, се свечеряваше, наближаваше осем. Застанах пред вратата и отначало не посмях да позвъня. До мен достигаха разговорите и веселата глъчка откъм кухнята, където явно вечеряха. По традиция всяка неделя семейство Дерек ядеше пица.
Приближих предпазливо до прозореца и надзърнах вътре. Трите деца на Дерек учеха в гимназията. Предстоеше догодина най-големият да постъпи в университет. Ненадейно един от тях ме зърна през стъклото. Всички се обърнаха към прозореца и се вторачиха в мен.
Дерек излезе предъвквайки своето парче пица, с книжна салфетка в ръка.
– Джеси – възкликна учудено той. – Защо стоиш навън? Влизай да хапнеш заедно с нас.
– Не, благодаря. Не съм гладен. Виж какво, в Орфия се случват странни неща…
– Джеси – въздъхна Дерек. – Само не ми казвай, че си прекарал там целия уикенд.
Описах му накратко последните събития.
– Сега вече няма никакво съмнение, Стефани е попаднала на нови сведения за четворното убийство през 1994 година.
– Това са само предположения.
– А ти помисли – възразих аз. – Налице е бележката за Черната нощ, открита в колата на Стефани, а на мястото на изчезналото досие за четворното убийство намираме същите думи! Освен това тя е открила връзка с театралния фестивал, който, ако си спомняш, през 1994 година се проведе за пръв път! Нима това не са все неща, които си струва да бъдат проверени?
– Ти самият виждаш връзка там, където ти се иска да я видиш! Даваш ли си сметка какво означава да отворим отново досието от 1994 година? Означава чисто и просто да признаем, че тогава сме се заблудили.
– Ами ако наистина сме се заблудили! Стефани заяви, че сме пропуснали важна подробност, която при това е щяла да ни избоде очите.
– И къде според теб сме сбъркали тогава? – разсърди се Дерек. – Кажи ми какво сме проспали? Отлично помниш с какво старание работихме. Досието ни беше бетон! Мисля си, че откакто реши да напуснеш полицията, те измъчват неприятни спомени. Няма как да върнем назад стореното, няма как да започнем отначало! Защо тогава ни надуваш главите? Защо искаш непременно да се заемеш отново с това разследване?
– Защото трябва!
– Не, не трябва, Джеси! Утре е последният ти работен ден като ченге. Защо се навираш в тази каша, която вече не те засяга?
– Смятам да отложа напускането си. Не мога да си тръгна от полицията просто така. Няма да мога да живея с мисълта, че не сме си довършили работата!
– Аз пък мога!
Той си тръгна с намерение да се прибере, сякаш опитваше да сложи край на неприятния за него разговор.
– Дерек, помогни ми! – извиках зад него. – Ако до утре не представя на майора стабилно доказателство за връзката между Стефани Мейлър и случая от 1994 година, той ще ме принуди да изоставя окончателно това разследване.
– Защо постъпваш така, Джеси? – обърна се той. – Защо искаш да разровиш тези лайна?
– Хайде пак да работим в екип…
– Та аз от двайсет години не съм бил на терен. Защо искаш да ме въвлечеш в тази история?
– Защото си най-доброто ченге, което познавам, Дерек. Ти винаги си бил по-добър от мен. Би трябвало ти да си капитан, а не аз.
– Само недей да ме учиш на морал и да преценяваш вместо мен служебното ми положение! Отлично знаеш защо прекарах последните двайсет години зад бюрото да прехвърлям разни книжа.
– Струва ми се, че сега ни се открива възможност да променим нещата.