– Нищо не може да бъде поправено, Джеси. Можеш да влезеш и да хапнеш с нас едно парче пица, но разговорът за онова разследване е приключен.
Той отвори входната врата.
– Завиждам ти, Дерек! – извиках след него аз.
Той отново се обърна:
– Завиждаш ли ми? Че за какво би могъл да ми завиждаш?
– Че обичаш и те обичат.
Видях го в отговор да клати глава.
– Джеси, Наташа си отиде преди двайсет години. Отдавна трябваше да си уредиш живота. На моменти ми се струва, че ти все още я чакаш да се върне.
– Всеки божи ден, Дерек. Всеки божи ден си казвам, че ще я видя отново. Всеки път когато застана пред моята врата, очаквам тя да ми отвори.
Той въздъхна.
– Не зная какво да ти кажа. Съжалявам. Не бива да оставаш сам. Трябва да гледаш напред.
Той се прибра, а аз се върнах при колата. Тъкмо потеглях, когато от къщата излезе Дарла и нервно закрачи към мен. Изглеждаше ядосана и аз знаех причината. Свалих страничното стъкло и я чух да се провиква:
– Не му причинявай това, Джеси! Недей да викаш обратно призраците от миналото.
– Чуй ме, Дарла…
– Не, ти ме чуй! Дерек не заслужава да постъпваш така с него! Остави го на мира с това досие! Не му го причинявай! Ако ще се ровиш в миналото, не си добре дошъл тук. Трябва ли да ти напомням какво се случи преди двайсет години?
– Не, Дарла, няма нужда! Няма нужда никой да ми го напомня. Самият аз нищо не съм забравил. Помня всеки гаден ден, Дарла, чуваш ли ме? Припомням си ги всяка гадна сутрин, когато се събуждам, и всяка вечер, когато заспивам.
Тя ме погледна тъжно и аз разбрах колко съжалява, че е заговорила на тази тема.
– Джеси, извинявай. Ела да вечеряш с нас. Има още от пицата, а съм приготвила и тирамису.
– Не, благодаря. Ще се прибирам.
После потеглих.
У дома си налях едно питие и извадих класьора, който не бях докосвал от двайсет години. В него без всякакъв ред бяха вестникарските статии от 1994 година. Прегледах ги набързо. Една от тях привлече вниманието ми.
Полицията чества своя герой
Вчера, на церемония в регионалния център на щатската полиция сержант Дерек Скот беше удостоен с награда за проявена смелост и за това, че е спасил своя партньор инспектор Джеси Розенбърг при ареста на опасен убиец, отнел през лятото живота на четири души в Хемптънс.
Звънецът на входната врата ме откъсна от мислите ми. Погледнах часа: кой може да идва толкова късно? Взех оръжието от масата и предпазливо приближих до вратата. Надзърнах през шпионката: беше Дерек.
Отворих му и го погледнах, без да кажа нищо. Той видя оръжието в ръката ми.
– Ти май наистина смяташ, че нещата са сериозни?
Кимнах. Сетне той добави:
– Покажи с какво разполагаш.
Извадих всички налични материали и ги подредих върху масата в трапезарията.
Дерек разгледа снимките от камерите, запалката, бележката, парите и извлеченията от кредитната карта.
– Очевидно Стефани е харчила повече, отколкото е получавала – обясних му аз. – Само билетът до Лос Анджелис струва 900 долара. Със сигурност е имала друг източник на доходи. Трябва да изясним какъв е той.
Дерек се зае да проследи разходите на Стефани. В очите му се появи блясък, който отдавна не бях забелязвал. След като приключи с кредитната карта, той взе химикалката и огради едно плащане от 60 долара, което се повтаряше от ноември насам.
– Дебитът е на името на фирма SVMA – каза той. – Това говори ли ти нещо?
– Не, нищо – отвърнах му.
Той отиде до моя лаптоп, провери в интернет и обърна екрана към мен:
– Това е склад за съхранение на мебели на самообслужване в Орфия.
– Склад за мебели? – учудих се аз, като си припомних разговора с Труди Мейлър. – Майката на Стефани твърдеше, че тя докарала от Ню Йорк много малко вещи, които подредила направо в своя апартамент в Орфия. За какво ѝ е в такъв случай да съхранява мебели от ноември насам?
Складът работеше денонощно и двамата решихме веднага да отидем и да проверим. Показах значката си на мъжа, който беше на смяна, той погледна в регистъра, след което ни посочи номера на клетката, наета от Стефани.
Минахме покрай същински лабиринт от затворени врати и метални жалузи и спряхме пред заключена с катинар желязна врата. Бях взел със себе си клещи и лесно се справих с резето. Плъзнах вратата и Дерек освети с фенерче вътрешността.
Онова, което видяхме, ни изуми.
ДЕРЕК СКОТ
Началото на август 1994 година. Бе минала една седмица от четворното убийство.
Джеси и аз се посветихме изцяло на разследването, работехме денонощно и изобщо не се сещахме за сън, за почивка или допълнителни часове.