Един следобед, докато за пореден път преглеждахме материалите по случая, казах на Джеси:
– Ами ако Гордънови изобщо не са имали намерение да бягат? Ами ако от самото начало сме се заблуждавали?
– Какво имаш предвид, Дерек? – запита ме Джеси.
– Съсредоточили сме се върху факта, че Гордън е бил у дома си, а не в Големия театър, и че куфарите са били опаковани за път.
– Признай все пак, че е твърде странно кметът да не се появи на откриването на организирания от самия него фестивал.
– Може просто да е закъснял – отбелязах аз, – канел се е да отиде. Официалната церемония е трябвало да започне в 19 и 30, все още е имал време да стигне до Големия театър. Дотам няма и десет минути с кола. А пък що се отнася до куфарите, семейството може би е смятало да замине на почивка. Жена му и синът му са били в лятна ваканция. Съвсем логично е да се предположи, че ако са имали намерение да потеглят рано на другия ден, са решили да приготвят багажа, преди да отидат в Големия театър, защото са знаели, че ще се приберат късно.
– А как ще обясниш убийството им? – настоя Джеси.
– Било е обир, приключил с насилие – предположих. – Някой си е помислил, че Гордънови вече са излезли и че в дома им няма никого.
– Като изключим, че така нареченият крадец не е взел нищо с изключение на живота им. Освен това е изкъртил входната врата с ритник. Доста недискретен начин да проникне в къщата. Пък и никой от общинските служители не знаеше за намерението на кмета да замине на почивка. Не, Дерек, нещата са други. Целта на техния убиец е била именно да ги премахне. Подобна проява на насилие не може да бъде обяснена по друг начин.
Джеси извади от папката снимка с трупа на кмета, направена на местопрестъплението, и дълго я гледа, след което ме запита:
– Не намираш ли на тази снимка нещо странно?
– Имаш предвид, освен факта, че кметът лежи в локва от собствената си кръв?
– Не е с риза и вратовръзка – отбеляза Джеси. – Облечен е доста небрежно като за случая. Кой кмет би отишъл да открие фестивал в такива дрехи? Не, в това няма никакъв смисъл. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че кметът изобщо не е имал намерение да присъства на това представление.
В разтворения куфар, заснет до трупа на Лесли Гордън, имаше албум със снимки и малко украшение.
– Дерек, я погледни – протегна я към мен Джеси. – Лесли Гордън е била убита, докато е подреждала в куфара лични вещи. Кой ще вземе със себе си на почивка албум със снимки? Бягали са. Искали са да избягат от онзи, който ги е убил. И той със сигурност е знаел, че няма да отидат на откриването на фестивала.
Докато Джеси довършваше изречението, в стаята влезе Наташа.
– Е, момчета – усмихна се тя, – попаднахте ли на следа?
– Все още не – въздъхнах аз. – Като изключим черната камионетка с изображение на задното стъкло. А засега това нищо не ни говори.
В този момент на вратата се позвъни.
– Кой може да е? – запитах аз.
– Дарла – отвърна Наташа. – Ходи да прегледа плановете за обзавеждане на ресторанта.
Взех извадените документи и ги прибрах обратно в папката.
– Не бива да обсъждаш с нея разследването – напомних ѝ аз, докато тя отиваше да отвори.
– Разбира се, Дерек – успокои ме нехайно Наташа.
– Говоря сериозно, Нат – повторих за всеки случай. – Длъжни сме да спазваме поверителност. Дори не би трябвало да сме тук и ти не би трябвало да виждаш всичко това. Двамата с Джеси можем да си навлечем големи неприятности.
– Обещавам – увери ме Наташа. – Думичка няма да кажа.
Тя отвори вратата и първото нещо, което Дарла видя, когато влезе, беше папката в ръцете ми.
– Как върви разследването? – веднага запита тя.
– Напредва – отвърнах аз.
– Хайде, Дерек, нищо повече ли няма да ми кажеш? – нацупи се Дарла.
– Разследването е поверително – бе единственият ми отговор.
Тонът ми излезе малко по-груб, отколкото би ми се искало. Дарла окончателно се разсърди:
– Поверително, друг път! Сигурна съм, че Наташа е в течение на всичко.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Понеделник, 30 юни 2014 г.
26 дни преди премиерата
Събудих Ана в 1 и 30 след полунощ и я повиках да дойде при нас в склада за мебели. Тя знаеше мястото и пристигна само след двайсет минути. Двамата с Дерек я чакахме на паркинга. Нощта беше задушна, небето обсипано със звезди.
Запознах я с Дерек и добавих:
– Дерек откри откъде Стефани е провеждала своето разследване.
– В склад за мебели ли? – зачуди се тя.
Двамата кимнахме едновременно и я поведохме покрай затворените с метални жалузи врати. Спряхме пред клетка 234-А. Дръпнах плъзгащата врата включих осветлението. Пред Ана се откри малко помещение с размери два на три метра, чиито стени бяха целите облепени с документи, до един свързани с четворното убийство от 1994 година. Имаше статии от онова време, публикувани в местни вестници, сред които поредица статии в „Орфия Кроникъл“. Открихме също така уголемени снимки на всяка от жертвите и снимка на къщата кмета, направена вечерта на убийството, без съмнение взета от страниците на някой вестник. На преден план бяхме двамата с Дерек и група полицаи около покритото с бял чаршаф тяло на Меган Падалин. Под нея Стефани беше написала с флумастер: