Онова, което никой не е забелязал
Единствените мебели бяха малка маса и стол, на който Стефани сигурно бе седяла часове наред. На това импровизирано работно място имаше листове хартия и химикалки. Върху стената, на видно място беше залепен лист, на който пишеше:
Да открия Кърк Харви
– Кой е Кърк Харви? – запита на висок глас Ана.
– Началникът на полицията в Орфия по време на убийствата – отвърнах аз. – Той участва в разследването заедно с нас.
– Къде се намира сега?
– Нямам представа. Сигурно отдавна е излязъл в пенсия. Непременно трябва да се свържем с него: може да е разговарял със Стефани.
Докато ровех из бележките по масата, направих друго откритие.
– Ана, погледни това – подадох ѝ аз правоъгълно парче хартия.
Беше самолетният билет на Стефани до Лос Анджелис. Върху него тя беше написала:
Черната нощ → Архивът на полицията
– Отново Черната нощ – промълви Ана. – Какво би могло да означава това?
– Означава, че пътуването до Лос Анджелис е свързано с нейното разследване – подсказах ѝ аз. – Сега вече сме напълно сигурни, че Стефани действително е разследвала четворното убийство от 1994 година.
На стената имаше също така снимка на кмета Браун, правена най-малко преди двайсет години. Изглеждаше, сякаш е взета от видеозапис. Браун стоеше прав пред микрофон, държейки в ръка лист с бележки, все едно изнасяше реч. Върху снимката листът също беше ограден с флумастер. Фонът определено напомняше сцената на Големия театър.
– Това може би е изображение на кмета Браун, докато изнася реч за откриване на театралния фестивал вечерта на убийствата – обади се Дерек.
– По какво съдиш, че е вечерта, когато бяха извършени убийствата? – запитах го. – Да не би да помниш как беше облечен тогава?
Дерек отново взе снимката от вестника, на която също се виждаше Браун, и каза:
– Изглежда е със същите дрехи.
Цялата нощ прекарахме в склада. Нямаше камери, така че пазачът не забеляза нищо. Беше ни обяснил, че обикаля само ако има някакъв проблем, но обикновено нищо не се случвало. Клиентите идвали и си отивали, когато си искат, никой не ги контролирал и не им задавал излишни въпроси.
Техниците от лабораторията на щатската полиция направиха щателен оглед на мястото и намериха компютъра на Стефани, скрит в двойното дъно на празен кашон, сторил се необичайно тежък на полицая, който понечи да го премести.
– Ето какво е търсил онзи, който опожари апартамента на Стефани и проникна с взлом в редакцията на вестника – заключих аз.
Компютърът беше отнесен в лабораторията за анализ. Ана, Дерек и аз пък събрахме документите, налепени по стените на склада, и ги преместихме върху дъската в кабинета на Ана. В шест и двайсет сутринта Дерек, с натежали от безсъние очи, закрепи с кабарчета снимката на къщата на кмета Гордън, дълго я разглежда и отново прочете на глас написаното от Стефани: „Онова, което никой не е забелязал“. Приближи лице на няколко сантиметра, за да види по-добре лицата на хората върху нея. „И така, това е кметът Браун“, припомни ни той и посочи мъж в светъл костюм. Сетне добави, като постави показалец под една миниатюрна глава: „А ето този е началник Кърк Харви“.
Трябваше да се върна в регионалния център на щатската полиция, за да представя пред майор Маккена постигнатия от мен напредък по случая. С мен дойде и Дерек. На тръгване от Орфия, докато се спускахме по огряната от утринното слънце главна улица, Дерек, който също като мен си припомняше града отпреди двайсет години, ми каза:
– Тук нищо не се е променило. Сякаш времето е спряло.
Един час по-късно вече бяхме в кабинета на майор Маккена, който смаяно изслуша разказа за случилото се през уикенда. С откритието, направено в склада за мебели, вече разполагахме с доказателство, че Стефани е разследвала четворното убийство през 1994 година и вероятно е попаднала на нещо важно.