– Може би си прав – отвърнах му колебливо. – А може би не.
Обходих с очи паркинга и забелязах Стефани да се качва в своята кола. Тя ми махна с ръка и подвикна: „До скоро, капитан Розенбърг“.
Само че това „скоро“ така и не настъпи.
Чисто и просто същия ден тя изчезна.
ДЕРЕК СКОТ
Спомням си отлично деня, когато започна всичко. Беше събота, 30 юли 1994 година.
Нея вечер двамата с Джеси бяхме дежурни. Спряхме да хапнем в „Блу Лагун“, моден ресторант, където Дарла и Наташа бяха сервитьорки.
По онова време Джеси ходеше с Наташа от няколко години. Дарла беше най-добрата ѝ приятелка. Двете смятаха да отворят свой ресторант и по цели дни крояха планове: бяха намерили помещение и очакваха да получат разрешение за преустройството. Вечер и през почивните дни работеха в „Блу Лагун“ и отделяха настрани половината от припечеленото, за да го вложат в бъдещото заведение.
В „Блу Лагун“ те охотно биха се заели с управата или с работа в кухнята, но собственикът постоянно им повтаряше: „С вашите красиви муцунки и сладки дупета мястото ви е в салона. Не се оплаквайте, защото от бакшиши получавате повече, отколкото заплащането в кухнята“. В това отношение той беше напълно прав: много клиенти идваха в „Блу Лагун“ само за да бъдат обслужени от тях. И двете бяха красиви, мили и постоянно усмихнати. С такива качества нямаше никакво съмнение, че бъдещият им ресторант, за който вече се беше разчуло, ще се радва на небивал успех.
Дарла си нямаше приятел и честно казано, откакто я бях видял за пръв път, постоянно си мислех за нея. Все карах Джеси да се отбием в „Блу Лагун“ да пием кафе с тях. Когато пък се събираха у Джеси да обсъждат бъдещия ресторант, аз се присламчвах и правех мили очи на Дарла, но все не стигах до никъде.
Към осем и половина вечерта на онзи прословут 30 юли ние с Джеси вечеряхме на бара и си подхвърляхме закачки с Наташа и Дарла, които сновяха наоколо. Ненадейно моят пейджър започна да писука и в същото време се обади и пейджърът на Джеси. Спогледахме се разтревожено.
– За да викат и двама ви, сигурно е нещо сериозно – обади се Наташа.
Сетне ни посочи телефонната кабина в дъното на ресторанта и апарата отстрани на бара. Джеси се запъти към кабината, а аз се обадих от бара. Разговорът се оказа кратък.
– Спешно повикване до всички патрули, извършено е четворно убийство – обясних на Наташа и Дарла, след което оставих слушалката и веднага хукнах към изхода.
През това време Джеси навличаше куртката.
– По-живо – подканих го аз. – Първият екип от Криминалния отдел, който стигне до мястото, ще поеме случая.
Бяхме млади и амбициозни. Това беше шанс двамата да се заемем с първото ни сериозно разследване. По онова време бях вече сержант и имах повече опит от Джеси. Началството много ме уважаваше. По всеобщо мнение ми предстоеше обещаваща кариера.
Изхвърчахме на улицата и скочихме в колата, аз зад волана, а Джеси до мен.
Потеглих с мръсна газ, а Джеси вдигна от пода сигналната лампа и през сваленото стъкло я лепна на покрива. Червената светлина блесна в околния мрак.
Така започна всичко.
ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ
Четвъртък, 26 юни 2014 г.
30 дни преди премиерата
Мислех си, че ще прекарам последната седмица в полицията, като се шляя по коридорите и пия кафе за последно с колегите. Ала ето че вече трети ден от сутрин до вечер седях затворен в моя кабинет и преглеждах материалите по четворното убийство през 1994 г., които бях взел от архива. След срещата с въпросната Стефани Мейлър се чувствах разстроен: не можех да мисля за нищо друго, освен за онази статия и за казаното от нея: „Отговорът е бил пред очите ви. Вие просто не сте го видели“.
Струваше ми се обаче, че сме видели всичко. Колкото повече се ровех в досието, толкова по-силно се убеждавах, че това е едно от най-съвестно проведените разследвания в моята кариера: всички улики бяха налице, доказателствата, че заподозреният е истинският убиец, бяха неоспорими. Двамата с Дерек бяхме работили добросъвестно. Не открих нито един пропуск. Как бихме могли да се излъжем в самоличността на извършителя?
Този следобед Дерек влезе в моя кабинет.
– Какви ги вършиш, Джеси? Всички те чакаме в кафето. Колегите от Административния отдел са ти приготвили торта.
– Идвам, Дерек. Съжалявам, нещо се бях отнесъл.
Той погледна пръснатите върху бюрото документи, взе един и възкликна:
– Я стига! Само не ми казвай, че си се вързал на приказките на онази журналистка?
– Виж какво, Дерек, исках само да се уверя, че…
Той не ме остави да довърша:
– Джеси, досието е бетон! Знаеш го не по-зле от мен. Хайде, тръгвай, всички те чакат.