Кимнах.
– Само още минутка. Идвам веднага.
Той въздъхна и излезе. Взех визитната картичка на Стефани и набрах нейния номер. Телефонът ѝ беше изключен. Вече бях опитвал да се свържа с нея предишната вечер, но без успех. Самата тя не ме бе търсила след нашата среща в понеделник и затова реших да не упорствам повече. Знаеше къде да ме намери. Казах си, че Дерек има право: нищо не би могло да подложи на съмнение заключението от разследването през 1994 година и затова спокойно се присъединих към колегите в кафето.
Когато един час по-късно се върнах, намерих в кабинета факс от щатската полиция в Ривърдейл, Хемптънс, който съобщаваше за изчезването на млада жена: Стефани Мейлър, 32 години, журналистка. В неизвестност от понеделник.
Изтръпнах. Откъснах листа от факс-машината и грабнах телефона, за да се свържа с управлението в Ривърдейл. Полицаят отсреща ми обясни, че сигналът бил подаден в ранния следобед от родителите на Стефани Мейлър, които се тревожели, че дъщеря им не се е обаждала от понеделник насам.
– Защо са се обърнали направо към щатската полиция, а не към местната? – запитах аз.
– Така са и постъпили, но, изглежда, местната полиция не е взела случая присърце. Ето защо сметнах, че ще е по-добре да се обърна направо към отдела за тежки престъпления. Може да не е сериозно, но все пак предпочетох да ви предам информацията.
– Правилно сте постъпили. Ще се заема със случая.
Майката на Стефани, на която незабавно позвъних, сподели с мен силната си тревога. За последен път се чули с дъщеря си в понеделник сутринта. Оттогава нищо. Мобилният ѝ телефон бил изключен. Никоя от приятелките на Стефани също не могла да се свърже с нея. Накрая, заедно със служители на местната полиция майката отишла до жилището на дъщеря си, но и там нямало никого.
Веднага отидох при Дерек в Административния отдел.
– Стефани Мейлър, журналистката, която беше тук в понеделник, е изчезнала – казах му аз.
– Какви ги приказваш, Джеси?
Подадох му съобщението за изчезнало лице.
– Погледни сам. Налага се да отидем до Орфия и да проверим какво се е случило. И дума не може да става за съвпадение.
Дерек въздъхна.
– Джеси, ти нямаше ли да напускаш полицията?
– Едва след четири дни. Междувременно все още съм ченге. В понеделник, когато я видях, Стефани ми каза, че има среща, която ще ѝ позволи да се сдобие с липсващите доказателства за нейното разследване…
– Остави случая на някой колега – предложи ми той.
– И дума да не става! Дерек, това момиче ми заяви, че през 1994 година…
– Делото е приключено, Джеси! – прекъсна ме той. – Минали работи! Какво те е прихванало изведнъж? Защо искаш непременно да се ровиш? Нима искаш отново да минеш през всичко това?
Стана ми неприятно, че той не желае да ме подкрепи.
– Значи, не искаш да дойдеш с мен в Орфия?
– Не, Джеси. Съжалявам. Струва ми се, че нещо си се побъркал.
И така, наложи се да замина сам за Орфия, където не бях стъпвал от двайсет години. От четворното убийство насам.
От регионалния център на щатската полиция до града имаше един час път, но за да спечеля време, включих сирената и светлините на колата и престанах да се съобразявам с ограниченията на скоростта. Поех по магистрала 27 до кръстовището към Ривърхед, сетне на северозапад по магистрала 25. Последният участък от пътя минаваше през разкошна местност, между величествена гора и осеяни с лилии малки езера. Не след дълго стигнах до шосе 17, право и безлюдно, и полетях по него като стрела към Орфия. Грамадна табела ми съобщи, че съм пристигнал.
ДОБРЕ ДОШЛИ В ОРФИЯ, ЩАТ НЮ ЙОРК
Национален театрален фестивал, 26 юли – 9 август
Беше седемнайсет часът. Подкарах по потъналата в зеленина и цветя главна улица. От двете ми страни се редяха ресторанти, тераси и магазини. Цареше спокойна отпускарска атмосфера. Тъй като Четвърти юли наближаваше, по стълбовете на уличните лампи висяха национални знамена, а афиши съобщаваха, че вечерта на националния празник ще има увеселение с фойерверки. Мнозина вече бяха излезли на вечерна разходка по обградената с подстригани храсти и цветни лехи алея на крайбрежния булевард, пред павилионите, предлагащи разходка за наблюдаване на китовете и велосипеди под наем се трупаха хора. Целият град напомняше филмов декор.
Реших най-напред да се отбия в управлението на местната полиция.
Рон Гъливър, шефът на полицията в Орфия, ме прие в кабинета си. Не стана нужда да му припомням, че сме се виждали преди двайсет години, тъй като не ме беше забравил.
– Изобщо не сте се променили – каза ми той, докато се здрависвахме.