Главният редактор Майкъл Бърд ни прие в кабинета си. През 1994 година вече работел в Орфия, но не си спомнях да съм го виждал тогава. Бърд обясни, че по стечение на обстоятелствата поел ръководството на „Орфия Кроникъл“ три дни преди четворното убийство, затова му се наложило да се рови в разни книжа и не можал да се появи на терен. Запитах го:
– От колко време Стефани Мейлър работи при вас?
– От около девет месеца. Постъпи миналия септември.
– Добра журналистка ли е?
– Много е добра. Доста над равнището на вестника. За нас това е важно, защото трудно набираме качествени материали. Зле сме с финансите: оцеляваме благодарение на това, че кметството ни отстъпи тези помещения. В наши дни хората престанаха да четат вестници, а и малцина пускат обяви. Преди бяхме четен и уважаван местен вестник, но сега защо ви е „Орфия Кроникъл“, когато можете да четете онлайн „Ню Йорк Таймс“? Да не говорим за онези, които изобщо не четат, а черпят сведения от Фейсбук.
– Кога видяхте за последен път Стефани?
– В понеделник сутринта. На седмичната оперативка.
– Забелязахте ли нещо особено? Нещо необичайно в държанието ѝ?
– Не, нищо конкретно. Зная, че родителите на Стефани се тревожат, но вчера обясних на тях и на заместник-началника Монтейн, че в понеделник вечерта Стефани ми изпрати съобщение, че ще отсъства за известно време.
Той извади мобилния телефон от джоба си и ми показа съобщението, получено в полунощ, в понеделник срещу вторник:
Налага се за известно време да отсъствам от Орфия. Важно е. По-късно ще ти обясня всичко.
– И оттогава насам нямате новини? – запитах го аз.
– Не. Но честно казано, не се притеснявам за нея. Като журналистка Стефани предпочита да действа самостоятелно. Има си собствен подход в подготовката на статиите. Не ѝ се меся в работата.
– И с какво се занимава в момента?
– С театралния фестивал. Всяка година през юли в Орфия се провежда голям театрален фестивал.
– Да, известно ми е.
– Намерението на Стефани беше да опише фестивала отвътре. Готви поредица статии на тази тема. В момента интервюира доброволците, които осигуряват редовното провеждане на фестивала.
– Често ли се случва да „изчезва“ по този начин? – заинтересувах се аз.
– Бих казал по-скоро да „отсъства“ – уточни Майкъл Бърд. – Да, тя редовно отсъства. Сам знаете, че професията на журналиста изисква той често да изоставя своя кабинет.
– Стефани споменавала ли ви е за провеждано от нея мащабно разследване? Тя самата твърдеше, че в понеделник вечерта имала важна среща…
Нарочно зададох въпроса най-общо и не влязох в подробности. Майкъл Бърд обаче поклати глава:
– Не, не ми е споменавала подобно нещо.
След като излязохме от редакцията, Монтейн беше по-уверен от всякога, че няма място за тревога, и ме подкани да си ходя.
– Началник Гъливър иска да знае дали смятате да си вървите.
– Да – успокоих го аз. – Мисля, че направих, каквото можах.
Когато седнах в колата, първата ми работа беше да отворя плика, който открих в пощенската кутия на Стефани. Беше извлечение от кредитна карта. Прегледах го внимателно.
Наред с всекидневните разходи (гориво, пазаруване в супермаркета, теглене от банкомат, купени книги от книжарницата в Орфия) открих множество заплащания на пътна такса за магистрала при Манхатън: напоследък Стефани бе ходила редовно до Ню Йорк. Освен това бе купила двупосочен билет до Лос Анджелис за 10 и 13 юни. Имаше и направени там разходи, сред които хотел, което означаваше, че наистина бе ходила дотам. Може би си имаше приятел в Калифорния. При всички случаи се оказваше, че тази млада жена не се свърта на едно място. Нищо чудно, че ѝ се е случвало често да отсъства. Можех да разбера местната полиция: нямаше нито едно доказателство, което да говори за изчезване. Стефани беше пълнолетна и свободна да прави каквото си ще, без да се отчита пред никого. При липсата на тревожни данни и аз бях на път да се откажа от по-нататъшно издирване, когато вниманието ми беше привлечено от една подробност. Нещо не беше както трябва, а именно редакцията на „Орфия Кроникъл“. Тя по никакъв начин не съвпадаше с представата, която си бях изградил за Стефани. Вярно, че не я познавах, но самочувствието, с което се бе обърнала към мен преди три дни, подхождаше по-скоро на журналистка от „Ню Йорк Таймс“, отколкото от местен вестник, издаван в курортно градче някъде в Хемптънс. Именно тази подробност ме накара да продължа нататък и да посетя родителите на Стефани, които живееха в Саг Харбър, на двайсет минути с кола.
Беше деветнайсет часът.