* * *
По същото това време на главната улица на Орфия Ана Кенър паркира колата пред „Кафе Атена“, където имаше среща с Лорийн, нейна приятелка от детството, и с нейния съпруг Пол.
Лорийн и Пол бяха приятелите, с които Ана се срещаше най-често, откакто напусна Ню Йорк и се установи в Орфия. Родителите на Пол притежаваха къща в Саутхемптън, на петнайсетина мили оттук, където редовно прекарваха дълги уикенди, напускайки Манхатън още в четвъртък, за да избегнат задръстванията.
Ана тъкмо се канеше да слезе от колата, когато зърна на терасата на ресторанта Лорийн и Пол, но преди всичко забеляза, че на тяхната маса има още един мъж. Веднага разбра какво е положението и позвъни на Лорийн.
– Значи, отново си ми организирала среща, така ли? – сряза я тя веднага щом Лорийн вдигна.
Настъпи неловко мълчание.
– Може и така да е – отвърна накрая тя. – Ти откъде знаеш?
– Интуицията ми подсказва – излъга Ана. – Лорийн, защо ми сервираш подобни неща?
Единственият упрек, който Ана би могла да отправи към своята приятелка, бе, че тя непрекъснато се грижеше за личния ѝ живот, като се опитваше да ѝ натрапи всеки мъж, който ѝ попаднеше пред очите.
– Този наистина ще ти хареса – увери я Лорийн, когато се отдалечи на достатъчно разстояние от масата, за да не я чуе поредният мъж. – Имай ми доверие.
– Виж какво, Лорийн, тази вечер няма да стане. Все още съм на работа и върху бюрото ми има куп книжа, с които трябва да приключа.
Ана развеселено гледаше как Лорийн снове на терасата.
– Ана, моля те, не ми връзвай тенекия! Ти си на трийсет и три години и имаш нужда от мъж! Я ми кажи от колко време не си се чукала?
Това беше последният аргумент, до който прибягваше Лорийн. На Ана обаче подобни нагласени срещи никак не ѝ бяха по вкуса.
– Съжалявам, Лорийн. Освен това съм дежурна…
– Тези твои дежурства! В този град никога нищо не се случва. Имаш право все пак да поохлабиш малко!
Тъкмо тогава някакъв шофьор натисна клаксона и Лорийн чу звука едновременно откъм улицата и в слушалката.
– Аха, хванах ли те, малката! – възкликна тя и се втурна към тротоара. – Къде си?
Ана така и не успя да реагира.
– Виждам те! – провикна се Лорийн. – Още ли смяташ да ме будалкаш и да се измъкнеш? Помисли само, прекарваш вечерите сама като някоя бабичка! Питам се дали стори добре, като дойде в това затънтено градче…
– Милост, Лорийн! Все едно слушам баща си!
– Ана! Ако продължаваш по този начин, ще приключиш живота си в самота!
Ана избухна в смях и излезе от колата. Ако получаваше монета всеки път, когато чуваше тези думи, досега да бе напълнила цял басейн с пари. Налагаше се все пак да признае, че поне засега Лорийн имаше право: наскоро се бе развела, нямаше деца и живееше сама в Орфия.
Според Лорийн причините за неуспехите в любовта на Ана бяха две: от една страна, липсата у нея на добра воля, а от друга, професията ѝ, която „плашела мъжете“. „Никога не им казвам предварително какво работиш – неведнъж обясняваше тя на Ана в навечерието на поредната уредена от нея среща. – Смятам, че това ги притеснява.“
Ана отиде на терасата. Кандидатът за деня се наричаше Джош. Имаше неприятния до крайна степен вид на прекалено уверените в себе си мъже. Той поздрави Ана и сумтейки, започна да я оглежда безцеремонно. Тя веднага разбра, че и тази вечер ще се размине с прекрасния принц.
* * *
– Много сме разтревожени, капитан Розенбърг – казаха ми в един глас Труди и Денис Мейлър, родителите на Стефани, след като ме поканиха в гостната на приятната им на вид къща в Саг Харбър.
– Телефонирах на Стефани в понеделник сутринта – обясни Труди Мейлър. – Тя ми съобщи, че е на оперативка във вестника и обеща да се обади по-късно, но така и не го направи.
– Стефани винаги се обажда – подкрепи я Денис Мейлър.
Веднага ми стана ясно защо семейство Мейлър са досадили на полицията. За тях всяко нещо придобиваше драматични измерения, дори това, че отказах кафето, което ми предложиха:
– Не обичате ли кафе? – отчаяно ме запита Труди Мейлър.
– Може би предпочитате чай? – на свой ред запита Денис Мейлър.
След като най-сетне успях да привлека вниманието им, зададох няколко предварителни въпроса. Имала ли е Стефани някакви проблеми? Не, бе категоричният им отговор. Вземала ли е наркотици? В никакъв случай. Има ли годеник? Приятел? Не, доколкото им е известно. Има ли някаква причина, която да я принуди да се укрие? Няма такава.
Двамата родители ме увериха, че дъщеря им никога нищо не криела от тях. Веднага разбрах обаче, че това не е вярно.
– Защо преди две седмици Стефани е ходила в Лос Анджелис? – запитах аз.
– В Лос Анджелис ли? – зачуди се майката. – Какво имате предвид?