— Не можеше ли да му обясниш?…
— Да му обясня ли? Да беше дошъл да му обясниш ти, ти…
— Спокойно, Саймън. Сега не е време да се караме. Трябва да се измъкнем от тази каша… Случайно да знаеш кой е уведомил прокуратурата?
— Мислиш, че ще вземат да ме информират? И аз самият бих искал да знам! Само да ми падне в ръцете тая въшка! О, господи, само да ми падне…
— Саймън — пак го прекъснах. — Мисля, че знам кой се е обадил в прокуратурата. Същата личност, която ви е уведомила за убийството…
— Кой може да е, Питър?
— Убиецът, Саймън. Убиецът. И струва ми се, че знам кой е той…
Поговорихме още няколко минути, оставих слушалката и излязох от телефонната кабина.
Поех си дълбоко дъх, но въздухът и тук беше горещ и влажен. Намирах се на слабо осветена уличка с полуразрушени къщи от двете й страни. Беше пуста и само тук-там светеха прозорците на някои от домовете. На един от тях се беше показала тъмнокоса жена и ме гледаше. Пушеше, а косата й беше много черна и много разчорлена.
Направих няколко крачки към колата си. Обаче ми хрумна, че няма да е зле най-напред ла хапна нещичко. Не бих се отказал и от уиски. Дори двойно. Можеше да бъде без лед и газирана вода. Тази нощ ме чакаше още много работа. Преди да тръгна на лов, трябваше да се отбия в някой бар.
Качих се в колата и извадих ключовете от джоба си. Но не запалих двигателя. Спомних си какво ми каза лейтенант Дълт. Търсеха ме. От няколко часа всички полицаи на Лос Анжелос се озъртаха за мен. Вероятно късовълновата полицейска радиостанция през равни интервали повтаря как изглеждам, кой номер обувки нося и какъв е регистрационният номер на колата ми. Ченгетата в нашия град си знаят работата и ако вземат някого на око, рано или късно ще им попадне в лапите. И навярно по-рано, отколкото по-късно.
Огледах се. Улицата беше все така пуста и безлюдна. На ръба на големия контейнер за смет балансираше котка. Чернокосата жена продължаваше да пуши и да зяпа към мен. От всички страни долиташе звукът на гърмящите с пълна сила телевизори. Небето беше розово от отблясъците на неоните в другите квартали на града. Звезди не се виждаха.
Вече знаех, че няма да се отбия в никакъв бар и няма да си пийна уиски. Не можех да използувам и колата си. Не можех да си позволя риска да я карам, без да съм сменил регистрационния й номер. Пуснах стъклата на прозорците, излязох и старателно затворих всички врати. У мен дремеше плахичка надежда, че когато приключа този случай, ще се върна на същата улица и иго намеря на същото място колата си. Твърде несигурна надежда, наистина.
Запалих цигара, махнах с ръка на чернокосата жена на прозореца отсреща и тръгнах. Чакаше ме немалко път, а аз никога не съм бил рекордьор в ходенето пеш.
Вървях, вървях, но като изминаха петнайсетина минути, разбрах, че пешеходното ми придвижване е безсмислено. Движейки се с това темпо, бих стигнал в интересуващия ме каньон едва утре следобед. А тогава със сигурност щеше да бъде много късно. И освен това съвсем не беше казано, че изобщо ще стигна до желаното място. Всеки човек, който- нощем се мотае пеш из крайните квартали на нашия град, се излага автоматически на подозрението на полицаите. Затова реших да се насоча към по-оживените улици и да хвана такси. На два пъти срещнах полицаи. Първия път край мен мина патрул от двама души. Говореха си и не ми обърнаха никакво внимание, но на мен сърцето ми само дето не изскочи. Втория път срещата беше още по-драматична. Полицейската кола караше бавничко край тротоара. Мъчех се да се държа, сякаш не ги забелязвам, но те определено се заинтересуваха от мен.
Караха така около двадесетина метра и през това време не ме изпускаха от око. По едно време дадоха газ и ме изпревариха. Вече бях готов да въздъхна с облекчение и да изтрия изпотеното си чело, но се оказа, че нямам основание да се радвам. Колата рязко спря, а от прозорчето се показа глава с полицейска фуражка. Изчакаха ме да се приближа.
Изпитах огромно желание да се обърна кръгом и да хукна да бягам. Но не го направих. Много ми струваше да не го направя. Обаче не забравях, че четирите колела на полицейската кола са по-бързи от моите крака и че на този свят съществуват много нервни полицаи, които адски обичат да стрелят.
Приближих се до тях със спокойна, отмерена крачка.
— Ей! — викна човекът с полицейската фуражка. — Какво търсиш тук през нощта?
Направих още няколко крачки, бавно запалих цигара и отвърнах съгласно истината:
— Търся такси. В този загубен квартал не може да се хване такси.
Той кимна с разбиране.
— Така е. Тук никой не пътува с такси. И изобщо, доста опасно е човек да се влачи тук по нощите. Като нищо могат да го тупнат по главата. Случвало се е да убиват хора буквално за няколко долара…