Вдигнах рамене:
— Момчета, аз не съм от страхливите…
От другото прозорче на колата се показа още една полицейска мутра. Собственикът й рече:
— Виждали сме ги такива смелчаци. Не един от тях после се е кърпил в болницата или е ставал плячка на червеите…
— Благодаря ви за предупреждението, ще внимавам.
— Няма да имаш кой знае каква полза от това. Чакай, ела тук. Качвай се в колата. Ще те откараме до първото срещнато такси…
Вратата на колата се отвори и онзи, който седеше на задната седалка, ме покани с церемониален жест да вляза. Наведох глава и се напъхах вътре. Отпред седяха двама, а третият — до мен отзад. Дъвчеше дъвка и изгуби какъвто и да е интерес към мен. Свих се в ъгъла с надеждата да бъда възможно най-незабележим. В колата беше ужасно горещо и вонеше на бензин.
Потеглихме. Веднага забелязах, че никой не гледа към мен. Затова свалих шапката си, оставих я на седалката до себе си и изтрих челото си с мократа кърпа.
Колата се движеше бавно. Шофьорът си подсвиркваше тихичко през зъби. Изведнъж се обади радиотелефонът:
— 117, 117, обади се, приемам…
— Това е за Хари — промърмори шофьорът и продължи да си подсвирква. Радиотелефонът бъбреше, без да спира, ченгетата мълчаха, а аз се взирах през прозореца с надеждата да зърна такси. Забелязах го в мига, в който от високоговорителя започна да се сипе текстът на полицейското съобщение:
„Внимание, към всички, внимание, към всички. Повтарям данните за лицата, които трябва да бъдат незабавно задържани. Номер едно: Стив Харисън. Седемнайсет години. Височина около шест фута. Коса черна, много дълга. Облечен в джинси и фланелка с надпис «Джими Хендрикс». Намира се в състояние на наркотично опиянение. Въоръжен с бръснач…“
Показах към паркираното в далечината такси.
— Ето там има такси…
Шофьорът кимна:
— Готово. И без това отиваме в същата посока. Гласът от високоговорителя продължаваше:
„Номер две: Питър Барлоу. Частен детектив. Четирийсет години. Слаб, височина пет фута и седем инча. По лицето му има драскотини. Може да бъде въоръжен. Последния път, когато са го видели, е бил облечен…“
Полицейската кола рязко спря.
— Хайде, братче, измъквай се, ето ти и такси — рече онзи зад кормилото.
Отворих вратата и излязох на улицата. Стараех се светлината на уличната лампа да не пада върху лицето ми, когато се наведох към колата:
— Благодаря за съдействието, момчета!
— Няма нищо — отговори полицаят, който седеше до мен отзад. — Успех!
Обърнах се кръгом и се насочих към таксито. Стараех се да вървя бавно и спокойно, без да показвам колко много държах да се отдалеча по-бързо от тях. Изминах така може би десетина крачки.
Викът зад гърба ми прозвуча като спукване на надута хартиена кесия, която някой е ударил с ръка:
— Ей, ти! Почакай!
Беше гласът на полицая с дъвката. Застанах като истукан и изстинах като покойник в хладилника на градската морга. Почувствувах, о, как осезаемо почувствувах, че имам гръб и врат.
— Върни се! — Гласът на ченгето беше категоричен и нетърпящ възражение. Глас на ченге, което не разбира от шеги.
Шофьорът на таксито, към което се приближавах, ме загледа с огромен интерес. Бавно се обърнах. От отворената врата на полицейската кола се подаваше ченгето. Беше се озъбил в приятелска усмивка. В протегнатата си ръка държеше моята шапка.
— Забрави си шапката — рече, — ужасно си разсеян, братче…
Навлязохме в тесния каньон. Пътят ставаше все по-изровен и макар колата да беше със солидни амортизатори, за малко да си отхапя езика, докато казвах на шофьора:
— Спрете тук, моля ви. Пристигнахме.
Той спря колата и ме погледна неприязнено:
— Боже, каква мъка е с тия клиенти! За какъв дявол ви е прихванало да се влачите нощем из пущинаците…
Посегнах към портфейла си и извадих няколко банкноти — много повече от сумата, която показваше броячът на таксиметъра. Погледът на шофьора видимо омекна, но той не престана да мърмори:
— Ако не ви бях видял да слизате от полицейска кола, за никакви пари не бих тръгнал с вас. Такива нощни пътувания извън града са опасни. Не един шофьор на такси го е разбрал на собствения си гръб!
Нямах ни най-малко желание да разговарям с него. Мълчаливо му подадох парите и слязох. Той започна да обръща. В тесния каньон не му беше лесно да го направи. Изчаках го да потегли. Фаровете ме ослепиха за миг, но веднага след това забелязах червените звездички на отдалечаващите се стопове. Останах сам.