Няколко секунди стоях неподвижно, опитвайки се да свикна с тъмнината наоколо. Адаптирах се лесно. Не че имам очи на прилеп, а просто защото се оказа, че тъмнината не беше непрогледна. Светеха луната и звездите. Хиляди, милиони звезди. Вече не помнех кога за последен път бях виждал толкова много звезди. Небето над Лос Анжелос е беззвездно, обвито с пелена от автомобилни газове и осветено от отблясъците на разноцветни неони.
Помислих си, че предпочитам звездите пред неоните. Дишах с пълни гърди. Въздухът беше чист и свеж, просмукан от аромата на трева, цветя и цъфнал жасмин. Задухът, който ме придружаваше от толкова време, изчезна. Остана сред напечените стени, сред отровените с бензинови пари каньони на улиците, в баровете и телефонните кабини.
Прииска ми се да легна сред тези треви и храсти, да дишам ароматния въздух и да се взирам в звездите. Но не можех да направя това. Трябваше да бързам. Да бързам адски, ако не исках в най-скоро време първият срещнат полицай да ме набута в затвора, откъдето при така благоприятно стеклите се обстоятелства водеше пряка пътечка към камерата с циановодород. Трябваше да издиря убиеца. И да докажа вината му.
С тъга си помислих за моя пистолет, който лежеше сега като веществено доказателство в сейфа на градския полицейски участък, и тръгнах надясно, към разклонението на каньона. Там се виждаше стълб с табелка. Нямаше нужда да паля кибритена клечка, та да прочета на нейната светлина какво пише. Светлината на месечината беше достатъчна.
Надписът гласеше: „Частна собственост на семейство Митфорд. Влизането забранено“.
Навлязох в територията на частната собственост на семейство Митфорд. Изминал бях може би към двеста ярда, а може би и малко повече, когато иззад завоя се показа обляна от лунната светлина поляна. В сребристата светлина пред мен изникна странна сграда — нещо като кръстоска между къщичката на Баба Яга и горната част на миниатюрен трансатлантически кораб. Цялата вила беше надупчена с кръгли корабни илюминатори. Няколко от тях светеха.
Приближих се и се опитах да надникна през най-близкия. Не видях кой знае какво. Част от стените и плещите на някакъв мъж със светло сако. Беше с гръб към мен и не виждах лицето му.
Отидох до вратата. Не почуках. Просто внимателно натиснах дръжката и след това бутнах вратата. Тя се отвори безшумно. Влязох. Помещението беше ниско, облицовано с ламперия от тъмно дърво и поразително приличаше на корабна кабина. На стените бяха закачени стари морски карти, барометри и изсушени морски звезди. Обаче не миришеше на море и водорасли. В стаята се носеше сладникавата миризма на марихуана. Просто смърдеше на марихуана.
Мъжът със светлото сако не изглеждаше учуден. Гледаше ме равнодушно със зачервените си очи и мълчеше.
Свалих си шапката и я хвърлих на голямото кожено кресло.
— Добър вечер — казах. — Господин Франк Митфорд?
Той поклати апатично глава, без да се помръдне.
Седнах удобно в другото кресло, преметнах крак върху крак и запалих цигара.
— Моля ви, седнете — предложих му вежливо. — Искам да поговоря с вас.
Митфорд седна като автомат и продължи да се взира в мен с кръвясалите си, нищо неизразяващи очи.
— Аз съм Питър Барлоу от детективската агенция на Питър Барлоу. Днес сутринта, а в същност вчера сутринта — поправих се, поглеждайки големия старомоден часовник във форма на едновремешен кораб на отсрещната стена — вашата съпруга ме нае…
Той кимна с безразличие.
— …ме нае, за да ви издиря и да ви накарам да се завърнете в къщи. Освен това трябваше да намеря и да взема бисерната огърлица, собственост на съпругата ви, която вие сте подарили на госпожица О’Туул. Та така значи, отидох аз при госпожица О’Туул да си поприказваме малко с нея. Исках да уредим работата со кротце, со благо…
Продължаваше да мълчи, а зачервените му очи бяха безизразни като очите на преживяща крава. Почувствувах се страхотно уморен, сякаш бях преживял хиляда години, че и отгоре.
— Да ви се намира нещо за пиене? — попитах го.
Посочи ми барчето в ъгъла. Станах, приближих се до барчето, намерих бутилка уиски. Налях си два пръста в чашата, изпих го. После повторих цялата операция. Върнах се на креслото, пак метнах крак върху крак и продължих разказа си:
— И така, отидох при госпожица О’Туул. Поговорихме си с нея, но не можахме да стигнем до разбирателство. Изведнъж някой тропна при вратата, а тя каза, че идвате вие. Явно, че ви очакваше. И след това ме прасна по главата. Загубих съзнание. А когато се свестих, тя вече беше мъртва. Застреляна с моя пистолет. В джоба си намерих перлите на съпругата ви. Някой беше успял да уведоми ченгетата. Те ме свариха там и са убедени, че аз съм убил момичето…