Изведнаж Ийв Митфорд дойде на себе си. Дулото зае предишното си положение. Тя извика:
— Франк! Ела тук!
Франк влезе. Застана до мен, равнодушен, с тъп поглед и безводно отпуснати до тялото ръце.
— Франк, ти чу ли нашия разговор?
Той кимна апатично.
— Чу ли, че тази пачавра трябваше да бъде наказана?
Не отговори. Тя повтори с леко повишен тон:
— Повтори, че трябваше да бъде наказана! Заповядвам ти!
Франк мълчеше. В очите на жена му светнаха опасни пламъчета.
— Франк! — Дулото на пистолета едва-едва се отмести към него. — Веднага кажи, че тази развратница трябваше да бъде наказана!
Аз се намесих полугласно:
— Кажете, не бива да противоречите на госпожа Ийв…
Погледът й ме стрелна:
— Затваряй си човката!
— Трябва да бъде наказана — изломоти Франк с тенекиения глас на „точно време“ от телефона.
Тя се усмихна:
— Добре, Франк. Обичам, когато си послушен. И веднъж за винаги запомни, че в бъдеще всяка развратница, която поиска да те отнеме от мен, ще бъде наказана. Ще бъде наказана!
Отново равнодушно кимване с глава.
— И още нещо. — Гласът й се снижи до съскало. — Ако подобна история се случи още веднъж, н ти самият ще бъдещ наказан. Запомни това добре!
Никаква реакция.
— Ставай! — Тя се надигна от дивана и посочи с дулото на пистолета към мен. — Ставай, умнико. Ще се поразходим из двора. А ти, Франк, намери лопата. Виж в килера за противопожарния инвентар до входа.
Той излезе, без да каже нито дума. Аз продължавах да седя.
— Ставай де! Какво чакаш?
— Никъде няма да изляза, госпожо. Няма да ги облекчавам работата.
Хрумна ми, че с огромно удоволствие бих си пийнал глътка уиски. И същевременно сам се учудих, че в момент като този ми идват в главата такива глупави мисли.
— Никъде няма да отида, госпожо — повторих.
Не можех да позная гласа си. Това беше гласът на някакъв неизвестен човек, на някакъв мъж, когото аз не познавах. Звучеше съвсем приятно.
Тя направи още една крачка към мен:
— Казвам ти за последен път. Ставай!
Наистина го казваше за последен път — не се съмнявах в това. Бавно-бавно се надигнах от табуретката. Краката ми бяха омекнали и безсилни, целият бях омекнал и безсилен, като че ме бяха прекарали през сокоизстисквачка. Позволих си да кажа:
— Госпожо, нищо няма да спечелите, като ме убиете. Лейтенант Дълт знае, че съм тук. Ще ме търсят…
Отново кикот, приличащ на квакане.
— Вече те търсят. С обвинение в убийство. И ще бъдат ужасно разочаровани, като не те намерят. Ще бъдат неутешими, че си им се изплъзнал. А в същото време ти ще бъдеш изключително добре скрит, на два метра под земята. Хайде, мърдай!
Мръднах. Приближих се към нея с една крачка, с една мъничка крачка.
— Не насам! Към вратата!
От мен до нея имаше най-малко три ярда. Прекалено много, за да мога да скоча, преди тя да натисне спусъка.
Бавно се полуизвърнах. И тогава вратата се отвори и на прага застана Франк Митфорд с лопата в ръка. С крайчеца на окото си забелязах, че тя насочи погледа си към него и в същата секунда се хвърлих на пода, опитвайки се да стигна до краката й.
Стигнах. Дръпната рязко, тя падна по гръб и събори някакво столче. Шумът от падането на тежкото тяло и трясъкът на обърнатия стол се смесиха с грохота на изстрелите. Не изпусна пистолета и не загуби ума и дума. Третият изстрел беше точен. Усетих тъп удар в лявото си рамо. Пуснах краката й и се строполих на пода. И в този миг във въздуха блесна острието на лопатата, а старателно фризираната глава на госпожа Ийв странно потрепера и се обля в кръв.
После дойдоха следващите удари и скимтящият й писък замря. Беше мъртва, но той продължаваше да удря, съсредоточено и прецизно, влагайки цялата си сила, цялата си омраза.
Без да обръщам внимание на парализиращата болка, която се разливаше на горещи вълни в лявата половина на тялото ми, допълзях до пистолета на пода. И едва след като го усетих в ръката си, викнах:
— Престани! Стига!
Франк замря с вдигната нагоре лопата. Очите му, широко отворени и заобиколени с червени кръгове, се втренчиха в мен. Остана още миг неподвижен, а след това отпусна лопатата, която чукна в пода до онова, което преди двадесетина секунди беше опасната госпожа Ийв Митфорд.
Устните му беззвучно мърдаха, а на лицето му беше изписан израз на безкрайно учудване?
— Няма що, добре я нареди — изрекох аз тихо.
— Тя, тя… — избръщолеви той — тя уби Кейт, разбираш ли? Тя я уби… Защо я уби?
С мъка станах от пода и отидох до телефона. Главата ми се въртеше. Паднах без сили на креслото. Оставих пистолета до телефона. Снех слушалката и набрах номера.