Позамислих се и си припомних сладникавата миризма в стаята на госпожа Митфорд. Попитах:
— Той употребява ли наркотици?
Джо вдигна рамене:
— Дявол го знае. Те почти всички, тези художници, употребяват нещо. Такива са им табиетите.
— А госпожа Митфорд?
— Не ми вади повече душата, синко. Не знам. Поръчай ми още нещо за пиене. Бира например.
Тази стая беше синя. Ужасно синя. Стените бяха облепени със син тапет, завивката на леглото беше синя, а момичето, което седеше до масичката, имаше сини очи и синьо пеньоарче. Не се опитваше дори да го подръпне по-надолу, така че можех да се любувам до насита на нейните дълги, красиво загорели на слънцето крака, безсрамно подаващи се иззад разтворените волани.
— Не разбирам защо в същност сте дошли при мен — каза тя и посегна към наченатата кутия цигари на масата пред нея. Поднесох й запалката си,
— Вече ви обясних, че идвам по поръчка на госпожа Митфорд.
— Би трябвало да ви изхвърля като мръсно куче.
— Но не го направихте. Значи, можем да поговорим.
— И какво искате вие? За първи път през живота си разговарям с частно ченге и се чувствувам доста тъпо.
— Ще свикнете. Човек свиква с всичко.
— Не знам дали ще искам…
— Ще искате. Обещавам ви. Още повече, че имам да ви казвам доста интересни неща.
— Тогава говорете. Нямам търпение да ги чуя.
— Става дума за една бисерна огърлица. Подарък ви е от Франк. Господин Франк Митфорд.
Сините й очи изведнъж станаха подозрителни и с неприятен израз.
— Не ви засяга какво ми е подарил Франк. Това си е моя лична работа.
— Не съвсем — рекох аз. — Понякога приемането на подозрителен подарък може да заведе човека на подсъдимата скамейка — за укриване или купуване на крадена вещ, ако се окаже, че този подарък е открадната вещ.
Тя пушеше и ме мереше със синия си поглед.
— Голям си гявол, хубавецо. Преди да осъдят човека за такова нещо, трябва да се докаже дали е знаел, че тази вещ е открадната…
— Няма да е особено трудно, красавице. — Аз също посегнах към цигарите на масата. — А и да не те осъдят, пак ще загубиш огърлицата и ще си навлечеш куп неприятности…
— Какви неприятности?
Запалих цигара, дръпнах от ароматния дим и обясних:
— Ще бъдеш замесена в неприятен процес. Целият печат ще го отрази. Представи си заглавията: „Стриптийзьорка, обвинена в купуване на крадени вещи“ или „Смъкваше пликчетата, слагаше перлите“… Впрочем аз нямам развито въображение. Момчетата от вестниците сигурно ще измислят такива бомбастични заглавия, дето не сме ги и сънували. А една такава реклама едва ли ще ти помогне! Нито едно заведение няма да наеме стриптийзьорка със съдебно минало — дори ако бъдеш оправдана и върнат перлите на собственичката…
— Дрън-дрън, скъпи. И да се стигне до процес, няма да е толкова страшно. И изобщо те съветвам да си обираш крушите възможно най-бързо. След малко ще дойде Франк. Позвъни ми по телефона. А той няма чувство за хумор. Може да ти направи нещо лошо, хубавецо… Да не говорим, че и аз самата бих могла да ти сторя зло…
Този път аз вдигнах рамене.
— Толкова по-добре, тъй като трябва да си поговоря и с Франк. Жена му има намерение да го обвини в кражба. Честно казано, не виждам защо пък да не го стори. В тяхното семейство има пълно разделение на имуществото. Така е записано в брачния договор. Перлите са собственост на госпожа Митфорд и на никого другиго. Твоят Франк е просто крадец и това много лесно може да се докаже.
— Опитай се, драги. Човек винаги може да опита…
Някъде зад гърба ми нещо заскрибуца при вратата. Станах н погледнах натам. Вратата беше затворена и никой не влезе в синята стая. Зад гърба си чух нейния глас:
— Влез, Франк, влез. При мен е само едно частно ченге, което жена ти е наела. Ела и му тегли такъв пердах, че да запомни!
Пристъпих към вратата. Ако този тип беше наистина толкова ербап, както го представяше момичето, може би наистина щяхме да стигнем до бой.
Обаче не стигнахме. Силен удар в главата отзад ме залюля. Изохках и с несигурно движение посегнах към сакото си, под което държах своя автоматичен „Колт-38“. Тогава ме чукнаха по главата втори път. Този път още по-силно. Синият тапет започна бавно да се стича върху очите и мозъка ми, докато се удавих в тази синева.
Не, това не беше моята глава. Това със сигурност беше нечия чужда глава, преместена само временно на моя изтръпнал от болка врат. Така попе ми се струваше. Размърдах тази не. своя глава и заскимтях. Болеше. Само че аз съм инат момче. Не се пречупвам от каквото и да било. И сега нямаше да се пречупя само защото са ми подменили главата. Затова започнах да псувам.