Можех да се хвана на бас що за запаси са това. Бях се сблъсквал с не един наркоман.
— Господин Бовъри, искам да ви попитам нещо.
— Махай се. Не ме интересуват твоите въпроси.
— Не ви ли е любопитно кой съм и защо съм дошъл при вас?
Явно, съвсем не го интересувах, защото дори не помръдна, а продължи да се блещи в нарисуваните на тавана зъркели.
Огледах се за стол. Нямаше нито един. Затова се приближих до постелята му, енергично побутнах настрана краката му и приседнах.
Не реагира.
Запалих цигара и започнах да мисля по какъв начин поне малко да го раздвижа. Хрумна ми, че два яки шамара биха му се отразили добре, но все още беше рано за подобно лечение. Опитах другояче:
— Няма да има повече пратки от Бил.
Прояви слаб интерес, но бързо му мина.
— Нали си плащам…
— Не става дума за парите. На Бил просто му е писнало от теб. Не те обича вече.
Позамисли се, но не личеше да е особено засегнат от новината. Продължаваше упорито да се взира в тавана.
— Много важно. Разкарай се при твоя Бил. Ще си намеря от другаде.
Явно, типът нямаше проблеми с доставките. Налагаше се да премина на друга вълна.
Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и измъкнах от него юбилейната значка на Филаделфийското ловджийско дружество от 1909 година. Много красива значка. Голяма, блестяща, с изобилие от интересни заврънкулки.
Бутнах му я под носа и я задържах там достатъчно дълго, за да я види, и после бързо я прибрах в джоба си. Предпочитах да не се вглежда в нея внимателно.
— Охо, ченге! — измрънка той немощно. — Изнасяй се от тук, полицай. Нищо не можеш да подушиш при мен…
— Напротив, скъпи, вече подуших. Достатъчно, колкото да отидеш в пандиза, а там няма да има никакви инжекции…
Той се надигна, опря се на ръце и започна да ме оглежда. Този път с интерес, дори бих казал — с доста голям интерес. За да засиля ефекта, добавих:
— Достатъчно ще е да се поразровя в стаята ти. Сигурно ще намеря някакво прахче или ампулки. Можеш да бъдеш задържан за притежаване на наркотици. Това също е наказуемо.
— Кой ти е разбил носа, полицай? — ни в клин, ни в ръкав попита той и неочаквано се разплака. Устните му се извиха в подкова, а изпод зачервените клепачи започнаха да се стичат едри сълзи. Последва ги нов порой.
Аз си седях и пушех. Чаках да се изплаче. Обаче той нямаше намерение да спира. Плачеше безшумно, но затова пък много интензивно. Беше натрупал в очите си солидни запаси вода.
Накрая ми омръзна да чакам. Хванах го за реверите на пурпурната дрипа и го разтърсих енергично:
— Стига си циврил, художник. Нямам намерение да те опандизвам. Искам само да си поговорим. Това е всичко.
Разтърсих го като безволев манекен. Клипсът с формата на роза, закачен за дясното му ухо със сребърна верижка, рязко се залюля.
— Ще ми кажеш това-онова за твоя приятел Франк Митфорд. Искам да се видя с него…
Без да престава да лес сълзи, той изведнъж ме хвана за гърлото. Ръцете му бяха здрави, яко стискаше. За миг съзрях пред себе си неговите бездънни очи, от които се стичаха едри сълзи, а стоманените пружини на пръстите му продължаваха да се впиват във врата ми. Останах без въздух в дробовете си и слепоочията ми болезнено запулсираха. Стотиците очи по тавана и стените закачливо замигаха, а после всичко около мен се оцвети в червено, все по-интензивно червено.
С все сила го пернах с юмрук по брадата. В яркочервената мъгла зърнах как главата му рязко отскочи назад и в същия миг в дробовете ми нахлу вълна свеж въздух. Червената завеса, която бе заслонила света, се разнесе из ъглите на стаята.
Седеше опрян на стената и ме гледаше. Пернах го веднаж, втори път, че и трети. Малко ми поолекна. Запалих цигара и си опипах врата. След това го стиснах за врата и го повлякох към банята.
Все още не ставаше за разговор. Набутах му тиквата в мивката и пуснах водата. След моето лечение той бързо дойде на себе си, отвори подпухналите си очи и ме погледна напълно разумно. Несравнено по-разумно в сравнение с това, което беше, преди да го поступам.
Замъкнах го обратно в стаята и го хвърлих на леглото. Строполи се като чувал с картофи и започна да скимти — тихичко и пронизително.
— А сега да си поговорим, миличък — казах. — Ако не искаш да ядеш още пердах…
— Няма да ти кажа нищо за Франк — зафъфли, — той ми е приятел. На никого не е направил нищо лошо…
Изсмях му се в муцуната.
— Ще говориш и още как. Много добре знаеш, че ще ми кажеш всичко. Не се перчи, излишно е. Жал ми е за теб и не искам да ти създавам неприятности…
— Няма да кажа! — Слабият протест продължаваше. — Няма…