— Ем?
Тя се обърна и направи знак на Хана, че идва след малко. Мая Сен Жермен стоеше зад Емили до едно момче с плетена шапка. Под черното си вълнено палто Мая носеше раирана ризка с яка-лодка, черни дънки и черни ботуши до глезените. Къдравата й коса беше защипана с кафеникава шнола, а устните й блестяха от гланца с аромат на череши. Емили забеляза късчето жълтеникава бананова дъвка в устата й и това й напомни за деня, в който двете се бяха целунали за пръв път.
— Здрасти — поздрави предпазливо Емили. Двете с Мая не бяха в много добри отношения, след като Мая я хвана да се целува с друго момиче.
Устните на Мая потръпнаха и тя избухна в плач.
— Съжалявам — избъбри тя, покрила лицето си с ръце. — Толкова ми е тежко. Не мога да повярвам, че Джена е…
Емили усети как я жегва чувство за вина. Напоследък често беше виждала Джена и Мая заедно — по коридорите на „Роузууд дей“, в атриума на мола „Кинг Джеймс“, дори на състезанието по скокове от трамплин, в което участваше и отборът по плуване на Емили.
Някакво движение зад предния прозорец в къщата на семейство Дилорентис привлече вниманието й. Като че ли някой вдигна за миг завесата, а после бързо я спусна отново. В първия момент си помисли, че е Джейсън, но след това го забеляза да стои близо до подиума и да набира нещо на телефона си.
Тя се обърна към Мая, която в момента измъкваше найлонова торбичка от зелената си брезентова раница.
— Исках да ти дам това — каза тя. — Работниците, които почистваха мястото на пожара, го намериха и решиха, че е мое, но аз се сетих, че съм го виждала в твоята стая.
Емили отвори торбичката и извади розова кожена кесийка-портмоне. На предницата му беше гравирана буквата „Е“, а ципът му беше бледорозов.
— О, Господи! — ахна тя. Портмонето й беше подарък от Али в шести клас. Емили и приятелките й го бяха заровили преди процеса на Иън в задния двор на Спенсър, заедно с останалите, свързани с Али, предмети. Психоложката беше обявила, че ритуалът ще им помогне да се изцелят от смъртта на Али, но Емили болезнено усещаше липсата на подаръка си.
— Благодаря ти. — Тя го притисна към гърдите си.
— Няма проблем. — Мая затвори раницата си и я преметна през рамо. — Отивам при нашите. — Тя махна с ръка към тълпата. Господин и госпожа Сен Жермен се бяха изправили до пощенската кутия на семейство Дилорентис с безпомощни изражения на лицата.
— Чао. — Емили се обърна. Хана стоеше заедно със Спенсър и Ариа край загражденията. За последен път Емили беше видяла старите си приятелки заедно на погребението на Джена. Тя преглътна тежко и започна да си пробива път през тълпата.
— Здрасти — каза тихо тя на Спенсър.
Спенсър я погледна смутено.
— Здравей.
Ариа и Хана също се поздравиха.
— Как сте, момичета? — попита Емили.
Ариа погали ресните на дългия си черен шал. Хана погледна към айфона си, без да отвърне нищо. Спенсър прехапа горната си устна. Никоя от тях не изглеждаше доволна от това, че са заедно. Емили завъртя в ръцете си розовото кожено портмоненце с надеждата, че някоя от приятелките й ще го разпознае. Тя умираше от желание да поговори с тях за Али, но откакто беше намерено тялото на Джена, между тях се беше загнездило нещо. Същото се беше случило и след изчезването на Али — беше им по-лесно да се избягват, отколкото да предъвкват ужасните спомени.
— За какво ли е всичко това? — отново опита Емили.
Ариа извади гилзата на черешовия си гланц „Чапстик“ и начерви устните си.
— Нали госпожа Дилорентис се обади на теб. Не ти ли каза?
Емили поклати глава.
— Разговорът приключи много бързо. Нямах време да попитам.
— Може би е нещо във връзка с твърденията на Били, че е невинен. — Хана се облегна на загражденията и леко ги разлюля.
Ариа потрепери.
— Чух, че адвокатът му нарекъл случая „обречен“, защото не са намерили нито един отпечатък в задния двор на Джена. Нямат никакви физически доказателства, които да го свържат с местопрестъплението.
— Това е смешно — рече Спенсър. — Нали намериха всичките ни снимки, всичките бележки на А…