— Все пак не ви ли се струва странно, че накрая извършителят се оказа Били? — попита тихо Ариа. Тя обели една суха кожичка от палеца си. — Той просто се появи от нищото.
Вятърът смени посоката си и донесе миризмата на кравешка тор от близката ферма. Емили беше съгласна с Ариа; тя беше сигурна, че убиецът на Али трябва да е някой познат, някой, свързан с нейния живот. Този Били беше някакъв странен, случаен непознат, който по някакъв начин се беше докопал до техните най-скрити, най-мрачни тайни. Не че не можеше да стане, предположи Емили — Мона Вандерваал беше изкопала тонове мръсни тайни за Емили и останалите от захвърления дневник на Али.
— Сигурно — сви рамене Хана. — Но със сигурност го е направил той. Надявам се да го вкарат в затвора до живот.
Микрофонът на подиума издаде стържещ звук и Емили вдигна глава. От къщата излезе госпожа Дилорентис, облечена с шикозна черна рокля, кафява яка от визон и черни обувки с високи токчета. В ръцете си държеше няколко картончета със записки. До нея стоеше съпругът й, който изглеждаше още по-мършав и с още по-крив нос, отколкото си спомняше Емили. Освен това тя забеляза Дарън Уайлдън, който се отдалечи от групата полицаи и скръсти ръце на гърдите си. Емили смръщи вежди. Уайлдън може и да не беше убил бившата си приятелка-амишка, но въпреки това около него имаше нещо неясно. Той не вярваше в съществуването на новия А., дори след като му показаха заплашителните съобщения. Освен това след пожара побърза да отхвърли твърденията на момичетата, че са видели Али, като ги накара да обещаят, че повече няма да обелват и дума за това, че са я намерили в гората.
Тълпата утихна. Засвяткаха светкавици на фотоапарати.
— Снимай — обади се продуцентът, който стоеше до Емили.
Госпожа Дилорентис се усмихна през сълзи.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Последните четири години бяха много трудни и болезнени за цялото семейство, но ние получихме голяма подкрепа. Искам всички да знаете, че се справяме добре и най-накрая с облекчение ще можем да оставим убийството на нашата дъщеря зад гърба си.
Разнесоха се слаби ръкопляскания. Майката на Али продължи.
— В Роузууд се случиха две трагични събития с две красиви, невинни момичета. Бих ви помолила за минута мълчание в памет на дъщеря ми и Джена Кавана. — Тя погледна над тълпата към родителите на Джена, които стояха встрани под един дъб. Майката на Джена беше стиснала зъби, сякаш се опитваше с всички сили да сдържи плача си. Бащата на Джена беше вперил упорито поглед в смачканата сребриста обвивка от дъвка, която се валяше в краката му.
Емили дочу сумтене откъм тълпата, после силното грачене на врана. Вятърът засвири и разклати голите клони на дърветата. Когато погледна към прозореца на къщата, тя отново забеляза онова помръдване.
Госпожа Дилорентис се прокашля.
— Но това не е единствената причина да ви поканя тук — прочете тя от картончетата в ръката си. — Нашето семейство криеше една тайна от доста дълго време, най-вече от съображения за сигурност. Но сега смятаме, че е време да кажем истината.
В стомаха на Емили пърхаха пеперуди. Истината?
Устните на госпожа Дилорентис потрепнаха. Тя си пое дълбоко дъх.
— Истината е, че имаме още едно дете. То не е живяло през цялото време с нас поради… — Тя замълча за момент, почесвайки нервно носа си. — … здравословни причини.
Тълпата започна да мърмори. На Емили й се зави свят. Какво искаше да каже госпожа Дилорентис? Тя сграбчи Ариа за ръката. Ариа я стисна в отговор.
Госпожа Дилорентис се опита да надвика надигащия се шум.
— Дъщеря ни излезе наскоро от болницата напълно излекувана, но се надявахме, че ще успеем да я предпазим от общественото внимание, докато истинският убиец на сестра й не се озове зад решетките. Благодарение на полицай Дарън Уайлдън и неговия екип това вече е факт.
Тя се обърна и кимна на Уайлдън, който срамежливо наведе глава. Няколко души изръкопляскаха. Емили усети вкуса на сандвича с фъстъчено масло и мед, който беше изяла на обяд. Дъщеря ли?
— Затова решихме, че вече е време да ви я представим. — Госпожа Дилорентис се обърна и махна на някого в къщата. Предната врата се отвори. Навън излезе едно момиче.
Портмонето се изплъзна от пръстите на Емили и падна на земята.
— Какво? — извика Ариа и пусна ръката на Емили. Спенсър се вкопчи в рамото й, а Хана се облегна тежко върху загражденията.
Момичето пред вратата имаше руса коса, порцеланова кожа и сърцевидно лице. Наситеносините й очи веднага се спряха върху Емили. Тя издържа погледа й доста дълго време, след което примигна. Цялото й тяло изведнъж омекна.