Ариа зяпна, но от устата й не излезе нито звук.
— Как успя да се измъкнеш толкова бързо? — попита настоятелно Емили.
Кортни избърса трохичките от устата си.
— Обадих се на връзката си в роузуудската полиция. Той е стар семеен приятел.
В стаята достигна звукът от пищящия микрофон. Спенсър погледна към Ариа, Емили и Хана. Беше пределно ясно кой е семейният приятел. Това обясняваше защо не го бяха видели в нощта на пожара. Това също обясняваше защо на следващия ден им нареди да спрат да повтарят, че са видели Али: той просто е искал да запази сестра й в безопасност.
— Уайлдън. — Емили стисна зъби. — Не трябва да му вярваш. Той не е такъв, какъвто изглежда.
Кортни се облегна назад и се засмя, очевидно забавлявайки се.
— Успокой се, Убиец.
Студени тръпки полазиха Спенсър по гърба. Убиец? Това беше прякорът, с който Али наричаше Емили. Тя ли й го беше казала?
Но преди някой да успее да каже нещо, в коридора се появи госпожа Дилорентис. Когато забеляза момичетата, лицето й засия.
— Благодаря ви, че дойдохте, момичета. Това означава много за нас.
Госпожа Дилорентис се приближи до Кортни и я прегърна през раменете. Дългите й, перфектни нокти бяха лакирани в класическо червено „Шанел“.
— Извинявай, скъпа, но отвън има репортер на MSNBC, който има няколко въпроса. Дошъл е чак от Ню Йорк…
— Добре — изпъшка Кортни и се изправи.
— От полицията също искат да говорят с теб — продължи госпожа Дилорентис. Тя повдигна леко главата на дъщеря си и започна да приглажда веждите й. — Нещо, свързано с нощта на пожара.
— Пак ли? — Кортни въздъхна драматично и се отдръпна от майка си. — Предпочитам да говоря с пресата. Те поне са по-забавни.
Тя се обърна отново към момичетата, които седяха без да помръдват до масата.
— Идвайте винаги, когато пожелаете, мацки — рече тя и се усмихна. — Вратата е винаги отворена. А, и още нещо! — Тя измъкна една чисто нова ламинирана училищна карта от джоба на дънките си. На нея пишеше с големи червени букви КОРТНИ ДИЛОРЕНТИС. — Ще уча в „Роузууд дей“! — възкликна тя. — Ще се видим утре в училище.
И след едно последно смущаващо намигване излезе от стаята.
6.
Никога повече смотанячка
На следващата сутрин Хана вървеше по тротоара, водещ от паркинга към училището. Пред входа на „Роузууд дей“ бяха паркирани новинарските бусове на „Канал 6“, „Канал 8“ и CNN. Репортерите дебнеха зад храстите като лъвове на лов. Хана приглади кестенявата си коса и се подготви за дъжда от въпроси.
Най-близкият репортер я изгледа за миг, след което се обърна към останалите.
— Фалшива тревога — извика той. — Това е просто една от малките сладки лъжкини.
Хана примигна. Просто една от малките сладки лъжкини? Какво означава това, по дяволите? Не искат ли да разберат какво мисли Хана за тайната близначка на Али? Не се ли интересуват от мнението й за опитите на Били да се изкара невинен? И докато са на тази тема, какво ще кажат за едно хубаво извинение за тоновете кал, които изсипаха върху нея?
Тя пренебрежително вирна нос. Голяма работа. И без това не умираше от желание отново да се появи по телевизията. Камерата добавяше поне десетина паунда към теглото й.
Някакъв дундест тип, който държеше микрофон на стойка, изграчи нещо в уоки-токито си. Една от репортерките затвори шумно телефона си.
— Кортни Дилорентис е на задния паркинг!
Репортерите и операторите се юрнаха натам.
Хана потрепери. Кортни. Всичко й се струваше нереално. Първите няколко часа, след като Хана напусна кухнята на семейство Дилорентис, тя очакваше хората с камери да наизскачат от всички ъгли, обявявайки на всеослушание, че това е поредната измислица.
Защо Али не им беше разказала за сестра си? Всичките гостувания, бележките, които си разменяха в час, пътуванията до Поконос и Нюпорт. Толкова пъти бяха играли на „Аз никога не съм“ и „Истина или предизвикателство“, а Али нито веднъж не беше споменала за тази тайна. Дали Хана трябваше да се досети какво става, когато Али беше поискала да се престорят, че са петзначки, които са били разделени след раждането си? Или пък когато беше видяла рисунката на Али — Кортни — на стената на Убежището? Дали пък Али не й беше подхвърляла някакви тайни намеци всеки път, когато я погледнеше и въздъхнеше: „Каква си късметлийка, че си единствено дете“!