Ако между Мелиса и Джейсън е имало нещо, то е било преди това. Което означаваше, че Мелиса е знаела за тайната близначка на Али, много преди Спенсър и Али да станат приятелки.
— Колко мило от твоя страна, че не си споменала нищо — процеди Спенсър през стиснати зъби. Музиката отново засвири, този път беше една стара песен на Ения.
— Бях дала обещание — отвърна Мелиса, увивайки каишката на Руфъс толкова плътно около китката си, че ръката й започна да посинява. — Редно беше Али да ти каже.
— Ами да, но тя не го направи.
Мелиса завъртя очи.
— Честно казано, Али беше една малка кучка.
Разнесе се миризма на евкалиптова кучешка паста за зъби и Спенсър усети как й се повдига. Искаше й се да каже на Мелиса, че тя също е кучка. Едва ли е искала да защити Джейсън — тя не беше защитавала никого през живота си. Не, Мелиса беше запазила тайната, защото информацията означаваше власт и контрол — същото, каквото означаваше и за Али. Сестрите на Спенсър си приличаха много повече, отколкото тя беше предполагала. Но Али и Мелиса не бяха единствените й сестри.
Само няколко дни по-рано тя си мечтаеше за възможността да започне на чисто с Али, без манипулации, лъжи или конкуренция. Така и не беше получила тази възможност, но пък може би пред нея се разкриваше друг шанс.
Без да каже нищо, Спенсър подаде на Мелиса каишката на Биатрис и изхвърча от салона.
Когато паркира до новата къща на семейство Дилорентис, тя с облекчение установи, че новинарските микробуси, полицейските коли и загражденията от вчерашната пресконференция бяха изчезнали. Къщата отново си изглеждаше най-обикновена, досущ като всички останали къщи, с изключение на стълбата край гаража, която водеше до апартамента на Джейсън.
Спенсър слезе от колата си и застина неподвижно. В далечината бучеше машина за почистване на сняг. Три врани бяха кацнали на зелената електрическа разпределителна кутия от другата страна на улицата. Във въздуха се носеше миризма на разлято машинно масло и сняг.
Тя разкърши рамене, премина по сивия тротоар и позвъни на звънеца. От вътрешната страна се чу тропот. Спенсър пристъпяше от крак на крак, чудейки се дали не прави грешка, като идва тук. Ами ако Кортни не знаеше, че са роднини — или не й пукаше? Това, че Спенсър искаше сестра, не означаваше, че ще я получи.
Вратата внезапно се отвори и на прага застана Кортни. Спенсър ахна неволно.
— Какво? — попита рязко Кортни. Веждите й се събраха във формата на „V“.
— Извинявай — избъбри Спенсър. — Просто… приличаш много…
Пред нея стоеше Али, точно каквато си я спомняше. Русата й коса се спускаше свободно на вълни по раменете й, кожата й грееше, а сините очи блестяха под ресните от гъсти, дълги мигли. Това ужасно объркваше Спенсър — момичето приличаше ужасно на Али, но всъщност не беше старата й приятелка.
Спенсър махна с ръка пред лицето си, пожелавайки си да може да затвори вратата и да започне всичко отначало.
— Какво има? — попита Кортни и се облегна на рамката на вратата. На левия й раиран чорап се забелязваше малка дупка.
Спенсър прехапа смутено устната си. Господи, дори гласът й беше като Алиния.
— Искам да поговоря с теб за нещо.
— Добре. — Кортни покани Спенсър вътре, след което се обърна и тръгна по коридора към стълбището. По стените бяха окачени снимки на членовете на рода Дилорентис. Спенсър познаваше повечето от тях от старата им къща. Имаше снимка на семейството в един двуетажен автобус в Лондон, друга, черно-бяла, на плажа на Бахамите, и една, направена с обектив „рибешко око“, пред клетката на жирафите във Филаделфийската зоологическа градина. Докато вървеше след единствения член на семейството, който не фигурираше в нито една фотография, Спенсър възприемаше снимките по съвсем различен начин. Защо не бяха вземали Кортни на нито едно от пътуванията си? Толкова ли е била болна?
Спенсър се спря пред една снимка, която не беше виждала досега. Семейството се беше събрало край задната врата на старата им къща. Майка, баща, син и дъщеря се бяха ухилили до уши и изглеждаха толкова щастливи, сякаш нямаха никакви тайни. Сигурно е била направена малко преди Али да изчезне — в двора се забелязваше един голям булдозер, близо до мястото, където трябваше да бъде построен белведерът. До оградата се виждаше и някаква друга сянка. Приличаше на човек. Спенсър се наведе към снимката и присви очи, но не можа да разбере кой е. Кортни се прокашля, застанала в очакване на едно от горните стъпала.