Кортни — или може би Али? — погледна с разбиране към Емили, сякаш можеше да прочете мислите й.
— Вие я видяхте, момичета. Помните ли деня преди гостуването ни у Спенсър, когато ви намерих на верандата, а вие казахте, че току-що сте ме видели в стаята ми на горния етаж?
Емили замига учестено. Разбира се, че си спомняше. Бяха се натъкнали на Али, която седеше на леглото и четеше някаква тетрадка. Госпожа Дилорентис се появи и строго нареди на момичетата да слязат долу. Минути по-късно, когато Али ги намери в задния двор, тя се държеше така, сякаш инцидентът в спалнята никога не се беше случвал. Беше облечена по съвсем различен начин и като че ли се изненада, когато видя Емили и останалите там, сякаш нямаше никакъв спомен за изминалите десетина минути.
— Това беше Кортни. Четяла е дневника ми, опитвайки се да бъде мен. След този случай гледах да стоя настрани от нея. В онази нощ двете със Спенсър се скарахме и аз избягах от хамбара. Но Били не нападна мен, както си мислят всички — аз избягах обратно в спалнята ми, а той… е, той хванал не тази сестра, която трябва.
Емили притисна ръка към устата си.
— Но… Не разбирам…
— Сестра ми е трябвало да си остане цяла нощ в стаята — продължи Кортни — не, Али. — Когато на следващата сутрин нашите видели само мен, предположили, че аз съм Кортни — защото Али трябвало да бъде в хамбара на Спенсър. Опитах се да им обясня, че съм Али, но те не ми повярваха — това беше редовният номер на Кортни. Аз съм Али, аз съм Али, повтаряше непрекъснато тя.
— О, Господи — прошепна Емили. Сандвичите с фъстъчено масло, които беше изяла по-рано, започнаха да бълбукат в стомаха й.
— Когато близначката, която смятаха за Али, не се прибра у дома, те откачиха. Решиха, че аз съм Кортни и че съм направила нещо ужасно. Не можеха да понесат болната дъщеря да си е вкъщи, а другата да я няма, затова — мислейки, че изпращат нея — още на следващия следобед ме изпратиха в „Убежището“. Само че… това бях аз. — Тя постави ръка на сърцето си и очите й се напълниха със сълзи. — Беше ужасно. Не ме посетиха нито веднъж. Джейсън редовно посещаваше Кортни, но дори той не пожела да ме изслуша, когато се опитах да му обясня, че съм Али. Сякаш крушката в главата им беше изгърмяла и аз бях мъртва за тях.
Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али.
— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.
— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.
Емили й подаде една хартиена кърпичка от кутията на нощното й шкафче и взе една за себе си.
— Тогава чие тяло намери полицията?
— На Кортни. Ние сме близначки, имаме еднакво ДНК. Дори зъбните ни картони са едни и същи. — Тя погледна тъжно и отчаяно Емили. — Помня всичко за теб, Емили. Аз бях онази, която танцува, когато пушихме семената от глухарче. Аз съм на снимките, които си закачила на стената си. Помня как се запознахме, а най-добре си спомням нас двете, в къщичката на дървото, как се целуваме.
Мирисът на ванилов сапун изпълни ноздрите на Емили. Тя затвори очи и всъщност видя зашеметеното лице на Али, когато я целуна. Двете никога не го бяха обсъждали. Емили имаше желание, но я беше страх да попита. Али беше започнала да я подиграва твърде скоро след това.
— Аз ти разказвах за по-големите момчета, които харесвах — започна да преразказва случилото се Али, — и ти изведнъж ме целуна. Аз се смутих и се стреснах, но после ти ми написа онази бележка. В която ми казваше колко много ме харесваш. Обожавам я, Ем. През живота си не съм получавала друга такава бележка.
— Наистина ли? — Емили погали едно от сърчицата на кувертюрата. — Аз пък си помислих, че си ме намразила.
Али присви очи.
— Бях уплашена. И глупава. Държах се като идиотка. Но разполагах с почти четири дълги години в болницата, за да го премисля. — Тя постави длани върху коленете си. — Какво друго да ти кажа, за да те накарам да ми повярваш? Как да ти докажа, че аз съм Али?