— О! — Кортни отметна коса и щракна с пръсти. — Точно така. Забравих. Беше си дошла вкъщи за няколко часа, преди да се прехвърли в другата болница.
Спенсър броеше цветните стъклени плочки на стената на сепарето, опитвайки се да осмисли казаното и да намери някакъв ред в хаоса.
— Но след като Кортни винаги се е преструвала на Али, как да съм сигурна, че ти не си Кортни?
— Не е — настоя Емили. Русото момиче също поклати отрицателно глава.
— Ами пръстенът? — притисна я Спенсър, сочейки към голия пръст на Кортни. — Момичето в ямата беше с пръстена на Али на показалеца си. Щом ти си Али, защо Кортни го е носела?
Кортни смръщи лице, сякаш беше изпила на екс чаша вкиснал ябълков шнапс.
— Изгубих пръстена си на сутринта преди гостуването у вас. Сега знам, че сестра ми го е откраднала.
— Не си спомням да съм го виждала на пръста ти онази нощ — каза бързо Емили.
Спенсър я погледна. Естествено, Емили искаше да повярва, че това е Али — нали за това копнееше през последните четири години. Но когато Спенсър се опита да си спомни, тя също не беше съвсем сигурна. Носеше ли Али пръстена си в онази нощ?
Край тях мина група момчета с щръкнали коси и закопчани до горе ризи. За миг изглеждаха така, сякаш смятат да дойдат при тях, но като че ли усетиха, че тук става нещо странно и побързаха да се изнесат. Кортни хвана Спенсър за ръцете.
— Помниш ли когато се скарахме в хамбара? Три години и половина съм го мислила. Съжалявам. Съжалявам и за всичко друго, което съм ти причинявала — както когато те дразнех, като закачах на прозореца спортния си екип за хокей на трева така, че да го виждаш. Знаех, че ще те е яд. Но аз ти завиждах… и се чувствах несигурна. Винаги съм смятала, че ти заслужаваше да бъдеш приета в отбора, а не аз.
Спенсър се вкопчи в кожената облегалка на дивана в сепарето и се опита да си поеме дъх. Всеки можеше да знае за караницата в хамбара — Спенсър трябваше да разкаже за това в полицията. Но спортния екип на прозореца? Това бе нещо, за което Спенсър не беше разказала на приятелките си.
— Съжалявам и за онова с Иън — каза Кортни — или може би наистина това беше Али? — Не трябваше да ти казвам, че ще издам на Мелиса как двамата сте се целували, когато самата аз имах връзка с него. И не трябваше да ти казвам, че аз съм го накарала да го направи. Въобще не беше така.
Спенсър стисна зъби, отново изпълнена с гняв при спомена за онази караница.
— Ау, много ти благодаря.
— Държах се отвратително, знам. След това се чувствах толкова зле, че дори не отидох на срещата с Иън. Изтичах право в стаята ми. Така че ти един вид си ме спасила, Спенс. Ако онази нощ не се бяхме скарали, в гората щях да бъда аз, лесна плячка за Били. — Али избърса очите си с една салфетка. — Съжалявам, че не ти казах, че сме сестри. Разбрах го малко след онова гостуване и не знаех какво да правя.
— А как изобщо разбра за това? — попита Спенсър със слаб глас.
В залата зазвуча песен на Лейди Гага и целият бар около тях изригна във възторжени викове.
— Всъщност няма значение, нали? — отвърна Али. — Важното е онова, което ти казах вчера у дома — че искам да започна на чисто. Да бъдем сестрите, които винаги сме искали.
Стаята се завъртя пред очите й. Тълпата край бара вдигаше врява. Спенсър погледна към момичето, което седеше срещу нея, в сепарето, и изучи подробно малките му розови ръце, поддържаните нокти и дългата шия. Възможно ли беше това наистина да е Али? Все едно гледаше някаква много добре изработена имитация на чанта „Фенди“, опитвайки се да я различи от истинската. Не можеше да няма разлики.
Но въпреки това… в думите й имаше смисъл. Още щом това момиче се появи на подиума по време на пресконференцията, Спенсър почувства, че нещо не е… както трябва. Тайната близначка им се струваше толкова позната. Беше нарекла Емили Убиец. Беше подредила стаята си точно като Алината. Погледната отвсякъде, беше като Али; нещо, което дори най-добрият имитатор — дори близнак — не би могъл да постигне. Това беше момичето, което се сприятели с нея на благотворителния бал. Същото, което я накара да се почувства искана, специална.