— Хана — рече твърдо Кортни. — Това е най-глупавото нещо, което си казвала някога.
Хана изсумтя.
— Та ти ме познаваш едва от два дни.
Фарове осветиха лицето на Кортни.
— Познавам те доста по-отдавна.
Хана вдигна глава и погледна момичето, което стоеше на стълбите.
— А?
Кортни вдигна глава.
— Стига де. Смятах, че от известно време знаеш. От болницата.
Изви се студен вятър, който разнесе по улицата цигарени фасове и смачкани хартии.
— От… болницата?
— Не си ли спомняш? — Кортни се усмихна обнадеждено. — Посетих те, докато беше в кома.
Неясният спомен за русата фигура се появи в съзнанието на Хана. Момичето се наведе над нея, повтаряйки: „Аз съм добре. Аз съм добре“. Но Хана винаги беше смятала, че това момиче е…
Тя примигна невярващо.
— Али?
Момичето до нея кимна. Тя протегна театрално ръце: та-да-а!
— Какво? — Сърцето на Хана прескочи един удар. — Как е възможно?
Али й разказа историята си. Хана ахкаше на края на всяко изречение, не можеше да повярва на ушите си. Тя гледаше пешеходците, които вървяха по Пето авеню. Една жена буташе детска количка „Силвър крос“ и говореше по своята моторола дроид. Двойка гейове, облечени с еднакви кожени якета „Джон Варватос“, разхождаха френския си булдог. Странно как техният рутинен живот си течеше безгрижно на фона на Алините разкрития.
Тя хвана Хана за ръката.
— Хана, никога не съм те смятала за смотанячка. Сериозно, я се погледни. — Тя се наведе назад и посочи косата и облеклото на Хана. — Изглеждаш зашеметяващо.
Хана настръхна. Докато бяха в шести клас в сравнение с Али тя се чувстваше като рекламното човече на гумите „Мишлен“. Имаше коремче, а заради шините на зъбите бузите й изглеждаха подпухнали. Али винаги изглеждаше безупречно — независимо дали беше облечена със спортния си екип, или с бялата рокля, която носеше на тържеството по случай завършването на седми клас. От години Хана копнееше Али да види преобразяването й, за да й докаже, че тя също е великолепна.
— Благодаря — прошепна тя, чувствайки се в безтегловност, сякаш сънува.
— Ти и аз сме онези, които трябва да са популярни, Хана. — Погледът на Али се втвърди за секунда и Хана се зачуди дали наистина го е видяла. — Не доведената ти сестра. И със сигурност не Наоми или Райли. Знаеш ли какво трябва да направим?
— К-какво? — заекна Хана.
Али се усмихна свенливо. Внезапно тя се превърна в старата Али — неустоима, опияняваща, изцяло държаща нещата под контрол. Изправи се на стълбите и протегна ръка за такси. Едно спря веднага. Али се качи в него и махна на Хана да я последва.
— Станция Пен — каза Али на шофьора, затваряйки вратата. След това се обърна към Хана. — Ще зарежем кучките — каза тя. — И ще ги съсипем.
15.
Когато си пожелаеш нещо
Късно в четвъртък вечерта Ариа стоеше в спалнята си в новата къща на Байрън, и оглеждаше украсената с ресни червена рокля, която си беше купила за бала по случай Свети Валентин. Дали Ноъл щеше да я намери за артистична и стилна… или за шантава?
Внезапно погледът й беше привлечен от някакъв проблясък пред прозореца. Край дома й пробяга някакъв човек, жълтеникавата светлина на уличната лампа освети гъвкавото му тяло. Ариа веднага разпозна розовия „Уиндбрейкър“, черния клин и мръснорусата коса под сребристата шапка. Сестрата на Спенсър, Мелиса, тичаше усърдно всеки следобед по кварталните улици.
Но не и вечерта. Сърцето на Ариа се разтуптя щом се сети как Мелиса се криеше край къщата на Кортни предишния ден. Връхлетя я усещане за нещо лошо. Ариа облече пуловера си, обу угитата си и излезе навън.
Нощта беше спокойна и студена. В небето грееше кръгла, подпухнала луна. Къщите се издигаха огромни и внушителни, повечето хора бяха угасили външните си лампи. Във въздуха все още се носеше миризмата на изгоряло от пожара и Ариа можеше да различи разкривените остатъци от дърветата в гората. В края на улицата забеляза светлоотразителната лента на маратонките на Мелиса и се затича, следвайки я на безопасно разстояние.
Мелиса подмина голямата къща в колониален стил, чиито собственици подменяха знамената над вратата според сезона, масивната каменна къща с изкуствено езерце в задния двор и най-накрая голямата сграда във викториански стил, с олтара на завоя. Ще ни липсваш, Иън, беше изписал някой със стръкове невен. Сега, когато всички смятаха Иън за невинен — и мъртъв градът беше струпал на калната поляна пред дома му венци, стикове за лакрос и стари футболни фланелки от отбора на „Роузууд дей“ в негова памет.