Само ако знаеха хората, помисли си Спенсър. Момичето от онези стари снимки беше все още живо. Толкова й беше трудно да повярва.
Мелиса също гледаше към олтара на Али.
— Кортни виждала ли го е? — попита тя.
Стомахът на Спенсър се сви. Стори й се странно да чуе името на Кортни сега, след като знаеше истината.
— Не знам.
На края на улицата господин Съливан, който живееше на ъгъла, разхождаше двете си шотландски овчарки. Мелиса излезе от квартала и двете продължиха да пътуват в мълчание още няколко минути, минаха покрай фермата на Джонсън, която продаваше органични масло и зеленчуци, след това подминаха големия градски парк. Двама души правеха сутрешния си джогинг, навели глави срещу бръснещия вятър.
Мелиса вдигна слънчевите си очила на главата и погледна Спенсър с ъгъла на окото си.
— Ти виждаш ли се с Кортни?
— Аха — отвърна Спенсър и придърпа ръкавите на палтото си върху голите си ръце.
Мелиса стисна по-силно волана.
— Смяташ ли, че това е добра идея?
Колата спря на знака „стоп“. Една катерица се стрелна през пътя, навирила във въздуха пухкавата си опашка.
— Защо да не е? — попита Спенсър.
Мелиса тропна с крак по пода.
— Не знаеш кой знае колко неща за нея. Когато Джейсън ми каза за Кортни, добави, че не е много стабилна.
Тя отново даде газ и прекоси кръстовището. Спенсър умираше от желание да каже на Мелиса онова, което сестра й не знаеше — че нестабилната сестра е мъртва.
— Ти никога не си разговаряла с нея — каза вместо това тя.
Гласът на Мелиса се втвърди.
— Просто смятам, че трябва да внимаваш с нея. Не бързай да завързваш приятелство.
Те отбиха в алеята към „Роузууд дей“ и спряха зад няколко жълти училищни автобуси. Децата слизаха от тях и се втурваха по стълбите към фоайето, нетърпеливи да избягат от хапещия студ. Спенсър погледна обвинително сестра си.
— Казваш го само защото мразеше Али и не харесваш Кортни по подразбиране.
Мелиса завъртя очи.
— Не създавай драми. Просто не искам да пострадаш.
— Как ли пък не — изсумтя Спенсър. — Защото ти никога не си се опитала да ме нараниш. — Тя отвори вратата, изскочи навън и я затръшна зад себе си.
Коридорите миришеха на прясно опечени кифлички от „Стийм“. Когато Спенсър се доближи до шкафчето, Али излезе от тоалетната. Сините й очи блестяха в идеален синхрон с училищното й сако.
— Здрасти! — извика тя и я прегърна през раменете. — Точно човека, когото исках да видя. Ще се подготвяме за бала утре, нали?
— Да — отвърна Спенсър, избирайки комбинацията на ключалката си твърде бързо и пропускайки едното число. Раздразнена, ритна вратичката.
Али се намръщи.
— Какво не е наред?
Спенсър разкърши врата си, опитвайки се да се успокои.
— Мелиса ме подлудява.
Али постави ръце на хълбоците си. Две момчета от отбора по футбол минаха покрай тях и й подсвирнаха одобрително.
— Пак ли се карахте заради майка ти?
— Не… — Спенсър най-накрая отвори шкафчето си. Съблече палтото си и го окачи на кукичката. — Всъщност се сдърпахме заради теб.
— Заради мен? — Али притисна длан към гърдите си.
— Да. — Спенсър се изсмя рязко. — Казах й, че излизаме заедно. Тя ми каза, че трябва да стоя настрани от теб.
Али изчетка един невидим косъм от сакото си.
— Е, може би е загрижена за теб.
Спенсър изсумтя.
— Познаваш Мелиса. Със сигурност не е загрижена за мен.
Едно мускулче на шията на Али запулсира.
— Тогава защо го е казала?
Спенсър прехапа долната си устна. Мелиса и Али никога не се бяха разбирали. Али беше единствената, която в онези години не искаше да прилича на Мелиса. Точно преди да изчезне, тя дори я беше подразнила, че Иън може да си намери нова приятелка, докато Мелиса е в Прага. А Мелиса със сигурност подозираше, че Али се заиграва с Иън. Два месеца по-рано Спенсър и Мелиса седяха в горещото джакузи в задния им двор и Мелиса беше признала, че знае за изневерите на Иън в гимназията.
— Иън ще съжалява за това до края на живота си — беше казала тя. Спенсър я попита какво смята да прави с момичето, с което й е изневерил, а Мелиса се усмихна злобно. — Кой каза, че вече не съм направила нещо?