— А?
— Нали се сещаш — продължи Хана. — Онзи път, когато ти намери бележката, която Уил Батърфийлд беше написал на учителката си по математика, и накара Спенсър да я прочете по училищната уредба? Класика!
Замъгленият поглед на Али постепенно се проясни и устата й се разтегли в усмивка.
— А, да. Вярно. — Усмивката й бързо премина в мръщене. — Извинявай. Всичко ми се струва толкова отдавна.
Хана пъхна една мида в устата си и се запита дали не трябваше да си мълчи.
— Няма нищо — рече тя и потупа Али по ръката. Но вниманието на приятелката й беше насочено другаде. Хана проследи погледа й към атриума. Някой се беше скрил зад бълбукащия фонтан и ги гледаше. Стомахът на Хана се сви. Мерна се кичур руса коса и Хана се сети за полароидната снимка, която Ариа беше намерила. Лицето, отразено в прозореца. Сега по новините твърдяха, че може би Били не е виновен за всички убийства. Кошмарът им сякаш се завръщаше.
Хана погледна към Али.
— Кой беше това?
— Не знам — прошепна Али в отговор. Ръцете й трепереха.
Хана затаи дъх, наблюдавайки, чакайки, но пред фонтана мина група деца, които закриха гледката. Когато се отдалечиха, човекът, който ги наблюдаваше, беше изчезнал.
19.
Най-важният въпрос в живота на Емили
Докато Емили навлизаше в новия квартал на Али, върху волвото й се изсипваше пороен дъжд. Декоративното езеро със старомодния му дървен белведере и тръстиковото мостче изглеждаше тихо и спокойно в студената, зимна тъмнина. Емили вече си представяше как ще седи заедно с Али край езерцето през пролетта, ще се държат за ръце и ще духат цъфнали глухарчета. Представяше си как двете ще карат колела из квартала и ще си правят къмпинг в големия й заден двор, като се будят на всеки няколко часа, за да се целунат. Представи си как спира пред дома на Али, за да я вземе за бала по случай Свети Валентин, а Али слиза по стълбите, облечена с великолепна червена копринена рокля и червени сатенени обувчици.
Дано не изпреварваше нещата.
След разговора с Карълайн на вечеря Емили реши днес след училище да покани Али на бала. Проблемът беше, че не я видя никъде. Не беше в „Стийм“ с Наоми, Райли и бъдещата доведена сестра на Хана, Кейт. Не я видя в коридора през междучасието между третия и четвъртия час, когато отиваше към кабинета по химия. Не се появи и в салона. През шестото междучасие, разтревожена до такава степен, че чак й прилошаваше, Емили помоли учителя си по керамика да й позволи да отиде до тоалетна и хукна из училището, надничайки във всички стаи с надеждата да зърне лицето на Али. Балът беше на следващия ден. Не разполагаше с много време.
Лампата над вратата на семейство Дилорентис светеше, а семейното БМВ беше спряно на алеята. Емили си пое дълбоко дъх, загледана в светофара на улицата на Али. Ако през следващите пет секунди светне зелено, значи Али ще се съгласи, каза си тя. Преброи бавно до пет. Светофарът продължи да свети червено. Най-добре две от три, реши тя.
Минаха още пет секунди, но светофарът продължаваше да свети червено. Тя въздъхна, излезе от колата, притича по пътеката и позвъни на звънеца. Чуха се стъпки и вратата се отвори. На прага застана Джейсън Дилорентис, русата му коса беше сресана плътно назад, беше брадясал и облечен в протрити дънки и тениска на колежа „Пен“. Когато видя Емили, той се смръщи. Последния път, когато се видяха, той й се развика заради това, че е ударила колата му. Напрегнатото изражение на лицето му я накара да си помисли, че не го е забравил.
— Здрасти — рече тя, леко треперейки. — Дойдох да видя… Кортни. — Тя успя да се усети навреме, преди да каже Али.
— А, разбира се. — Джейсън се обърна и извика към втория етаж името на Кортни, след което се обърна и изгледа продължително Емили. Тя се изчерви. Взе малката кучешка дървена статуя, която стоеше на масичката в коридора и започна да я върти в ръцете си, просто за да има с какво да се занимава.
— Значи двете с Кортни сега сте приятелки, а? — попита най-накрая Джейсън. — Просто ей така?
— Аха. — И какво от това, искаше й се да добави.
— Здрасти! — Али изтича надолу по стълбите. Русата й коса беше вързана на опашка и тя беше облякла небесносиня тениска. В седми клас обожаваше да носи небесносини дрехи, защото подхождаха на очите й. — Каква приятна изненада!