Емили се обърна към Джейсън, но той беше изчезнал.
— Здрасти — отвърна тя, леко замаяна.
— Хайде да идем в хола — предложи Али, завъртя се и се запъти към една стая в дъното на коридора. Тя беше голяма, квадратна и тъмна, и миришеше на камина. В ъгъла беше поставен голям телевизор с плосък екран, тежките кадифени завеси бяха спуснати пред прозорците, а по средата на масата стоеше кристална купа, пълна с розови бонбони „М&М“. На пода, покрай столовете и секцията, бяха пръснати снимки.
Емили се наведе да разгледа снимката, която се намираше най-отгоре върху купчината. На нея бяха децата и родителите Дилорентис — само две деца, не три. Али беше в седми клас, лицето й беше малко по-закръглено, косата й — малко по-светла. До нея стоеше Джейсън, усмихнат, но със сериозен поглед. Родителите им бяха поставили ръцете си на раменете на децата си и се усмихваха гордо, сякаш нямаше какво да крият.
Тя погледна отново към Джейсън, все още разтърсена от сблъсъка им в коридора.
— Сигурна ли си, че брат ти не знае коя си наистина? — прошепна тя.
Али седна на дивана и яростно разтърси глава.
— Не знае. — Тя стрелна предупредително Емили с поглед. — И моля те, не му казвай. Семейството ми вярва, че аз съм Кортни. Това е единственият начин да продължат да вярват, че съм добре.
Емили се облегна назад и кожата изскърца под краката й.
— Обещавам.
След това се протегна и хвана Али за ръката. Тя беше студена и лепкава.
— Много ми липсваше днес. Исках да те питам нещо.
Али гледаше ръката на Емили върху нейната. Устните й леко се разтвориха.
— Какво?
Сърцето на Емили тупкаше бързо.
— Ами утре в училище има бал по случай Свети Валентин.
Али помръдна челюстта си. Долните й зъби леко се показаха.
— Та се чудех дали ти… — Емили замълча, думите щипеха езика й. — Дали искаш да отидеш с мен. Като на среща. Можем да се комбинираме със сестра ми и нейния приятел. Ще бъде много забавно.
Али издърпа ръката си.
— Ем… — започна тя. Ъгълчетата на устните й потрепнаха, сякаш потискаше смеха си.
Стомахът на Емили се сви. Изведнъж тя се озова в дървесната къщичка на Али, минутки след като се беше навела и я беше целунала по устните. За няколко сладки мига Али отвърна на целувката й, но после се отдръпна.
— Сега вече знам защо така се умълчаваш, когато се преобличаме в съблекалнята — подразни я тя.
Емили скочи и се блъсна в ъгъла на огромната мраморна дъска за шах върху холската масичка. Бялата царица се залюля и падна.
— Трябва да вървя.
Лицето на Али повехна.
— Какво? Защо?
Емили грабна якето си, което беше оставила на облегалката на стола.
— Просто си спомних, че имам домашно.
Очите на Али бяха изпълнени с тревога.
— Не искам да си ходиш.
Брадичката на Емили трепереше. Не плачи, каза си тя на ум.
— Онзи ден, когато ти казах какво чувствам към теб, бях напълно сериозна. — Али хвана Емили за ръката. Навън светна лампата над входната врата на съседите. — Но първо трябва да оправя живота си, нали?
Емили потърси в джоба на якето си ключовете от колата. Това сигурно беше просто извинение. Може би утре Али щеше да се забавлява за нейна сметка. Емили не трябваше да й се доверява така скоро. Очевидно тя не се беше променила чак толкова.
— Няма да те зарежа — обеща Али, сякаш можеше да чете мислите в пламналата й глава. — Най-важното е, че отново сме приятелки. Пак можем да отидем заедно на бала. И ми се иска всички заедно да се приготвим за него.
— Всички ли? — примигна Емили.
— Ти, аз, Спенсър, Хана… — Али я погледна, изпълнена с надежда. — Може би дори Ариа? Мислех след това да отскочим до къщата на семейството ми край Поконос. — Тя стисна ръката на Емили. — Искам отново да сме заедно, както едно време.
Емили изсумтя, но пусна ключовете в джоба си.
Али потупа дивана до себе си.
— Моля те, остани. След като вече знам, че ще ходиш, трябва да поговорим за бала. Обзалагам се, че дори не си си избрала още рокля.
— Ами, не съм. Мислех да облека нещо на сестра ми.
Али я щипна игриво.
— Точно както едно време.
Емили се облегна назад. Чувствата бушуваха в гърдите й, но щом Али отвори един брой на „Тийн воуг“ и посочи няколко парти-рокли, които биха подчертавали прасковената кожа на Емили, настроението й започна да се оправя. Може би наистина прибързваше. Али се беше върнала — всичко постепенно щеше да си дойде на мястото.