— Ами ако ги е направила Мелиса?
Хана изпусна на земята четката за руж, която държеше, и във въздуха се разнесе розово облаче. Али вдигна глава; пред очите й беше паднал един рус кичур. Устата на Емили оформи едно малко „О“. Никой не обели нито дума.
— Тя те м-мразеше, Али — заекна Спенсър. — Мелиса знаеше, че двамата с Иън се срещате и искаше да си отмъсти.
Али се ококори.
— Какви ги говориш?
— Възможно е Мелиса да ни е снимала онази нощ — И тя да е убила Кортни. Преди две седмици, точно преди пожара, я видях да обикаля из гората и да търси нещо, сигурно тези две снимки. Може да се е уплашила, че полицията ще ги намери, докато търси трупа на Иън. Когато не е успяла да ги открие, е запалила гората, за да се увери, че наистина ще изчезнат. Само че те не са изгорели.
Али се беше вторачила в Спенсър. Очите й бяха опулени като понички.
— Това се връзва донякъде — каза Емили с дрезгав глас. — Тази версия е по-добра от Иън… от Джейсън или Уайлдън… и със сигурност по-вероятна от Били. — Хана кимна и хвана Емили за ръката.
— Мислиш ли, че Мелиса е убила и Иън? — прошепна Али и лицето й придоби пепеляв цвят. — А също и… Джена?
— Не знам. — Спенсър се сети за онзи път, когато Иън беше нарушил домашния си арест и се беше срещнал с нея на верандата. Ами ако ти кажа нещо, което не знаеш? Нещо важно. Нещо, което ще преобърне живота ти с краката нагоре. Иън беше казал, че онази нощ е видял две руси глави в гората. В обърканите спомени на Спенсър тя също си спомняше двама руси. След арестуването на Били тя беше сигурна, че е видяла него. Но може и да е била Мелиса.
— Възможно е Иън и Джена да са разбрали истината — допусна Спенсър, притискайки възглавницата към гърдите си.
Хана прочисти гърлото си.
— Напоследък често засичам Мелиса да души наоколо. Мисля, че я видях вчера в мола.
Али я зяпна.
— Фигурата зад фонтана?
Хана кимна.
Сърцето на Спенсър биеше все по-бързо.
— Помниш ли колко злобно те изгледа на пресконференцията, Али? Ами ако Мелиса знае, че ти не си Кортни? Ами ако осъзнава, че преди години е объркала момичетата?
Али прехапа устните си. В ръцете си нервно въртеше един черен молив за очи.
— Не знам. Това ми звучи много ненормално. Говорим за сестра ти. Наистина ли е толкова смахната?
— Вече не съм сигурна — призна си Спенсър.
— Може би трябва да я попитаме. Може би всичко това си има своето обяснение. — Али се изправи.
— Али, не. — Спенсър се опита да хване Али за ръката. Какво й става? Ами ако Мелиса беше убиецът и се опиташе да ги нарани?
Али вече беше стигнала до вратата.
— Повече сме по-силни — настоя тя. — Хайде. Трябва да сложим край на тази лудост веднъж завинаги.
Али тръгна по коридора, сви вляво и почука по вратата на Мелиса. Никакъв отговор. Тя леко я натисна и вратата се отвори със скърцане. В стаята беше пълна бъркотия — по пода бяха разхвърляни дрехи, леглото не беше оправено. Спенсър вдигна несесера с гримове на Мелиса от пода. Повечето четки бяха мръсни, навсякъде се валяха гримове, в чекмеджето се беше разляла една туба със защитен крем против изгаряне и навсякъде миришеше на плаж.
Али се обърна към Спенсър.
— Знаеш ли къде е отишла?
— Цял ден не съм я виждала — отвърна Спенсър. Което, като се замислеше, беше много странно — напоследък Мелиса стоеше вкъщи по цял ден и се грижеше за нуждите на майка си.
— Мацки, по-добре елате насам — прошепна Емили. Тя стоеше до бюрото на Мелиса, втренчена в екрана на компютъра й. Спенсър и Али дотичаха при нея. На екрана беше отворена една снимка. Стара фотография на Иън и Али, застанали един до друг, ръката му върху раменете й. Зад тях се издигаше кръглата каменна сграда на театъра и Спенсър можеше да се закълне, че на афиша пишеше „Ромео и Жулиета“. Върху снимката бяха надраскани три кратки, зловещи думи, които Спенсър със сигурност беше виждала и по-рано.
Мъртва си, кучко.
Хана притисна длан към устата си. Спенсър отстъпи от компютъра. Али се отпусна на леглото на Мелиса.
— Нищо не разбирам. — Гласът й потрепери. — Това е моя снимка. Какво прави тук?
— Двете със Спенсър сме я виждали и преди. — Ръцете на Емили трепереха. — Получихме я от Мона.
— Беше я пуснала в чантата ми — обясни Спенсър, усещайки, че й призлява. Тя залитна към стола пред бюрото и се отпусна в него. — Реших, че е намерила снимката в дневника ти и е имитирала почерка на Мелиса.