Али поклати глава. Дишането й се учести.
— Не го е направила Мона. Тази снимка се появи в пощенската ми кутия преди много години — със същия този надпис.
Хана притисна ръце към гърдите си.
— Защо не ни каза за това?
— Реших, че някой си прави шега с мен! — Али разпери безпомощно ръце.
Емили се обърна към компютъра. Взря се във веселата усмивка на Али.
— Но щом Мона не е написала това… и снимката се намира в компютъра на Мелиса… — Гласът й секна.
Нямаше нужда да завършват изречението. Спенсър обикаляше из стаята, а мислите й препускаха с милион мили в минута.
— Трябва да кажем на Уайлдън за това. Той трябва да намери Мелиса и да я разпита.
— Всъщност… — Али се беше втренчила в нещо, което лежеше на бюрото на Мелиса. — Може би точно сега не трябва да се притесняваме за Мелиса. — Тя вдигна една брошура. На предната страница се виждаше логото на „Убежището в Адисън-Стивънс“.
Хана пребледня.
Те разгънаха брошурата върху леглото на Мелиса. В нея беше нарисувана карта, която представяше сградите в клиниката. Даваха информация за цените. Към корицата беше прикрепена визитна картичка на някоя си д-р Луиз Фостър. Мелиса трябваше да се срещне с нея сутринта.
— Д-р Фостър — промърмори Али. — Тя е една от тамошните психиатри.
— Опита ли се да се свържеш с нея по мобилния й телефон? — попита Емили, вдигайки радиотелефона от леглото.
Спенсър набра номера на Мелиса.
— Прехвърля ме на гласова поща.
— Може би Мелиса е решила да се запише за лечение — каза Али, проследявайки с показалец очертанията на главния вход на „Убежището“. — Може да е осъзнала колко ненормално е всичко това и да е решила, че има нужда от професионална помощ.
Спенсър погледна към квадратчетата на картата. Това бе утешителна мисъл — ако Мелиса ще откача, по-добре да бъде затворена в изолирана стая. Престоят в психиатрична клиника може би беше най-доброто решение.
Дълъг престой.
Най-добре за следващите двайсет години.
22.
Така ви се пада, кучки!
Хана паркира приуса си пред къщата на Али, приглади роклята си и се качи в беемвето й.
— Готова ли си? — попита ухилената Али, хванала здраво волана. Уайлдън й беше помогнал тихомълком да се сдобие с шофьорска книжка веднага, след като родителите й я прибраха от „Убежището“.
— Напълно — отвърна Хана.
Али огледа роклята „Лила Роуз“ на Хана, която беше с цвят на черница и имаше червеникавокафява яка и коланче на кръста. Тя дори беше наречена „Ейнджъл“, което изглеждаше съвсем подходящо за деня на Свети Валентин.
— Пфу! — рече Али. — Хич не ми харесва, когато изглеждаш по-добре от мен. Кучка.
Хана се изчерви.
— Всъщност ти изглеждаш страхотно. — Облечена с прилепнала, обшита с дантела червена рокля, Али спокойно можеше да краси корицата на „Воуг“.
Тя бавно подкара колата по алеята. Двете щяха да ходят заедно на бала — Спенсър отиваше с Андрю Кембъл, а Емили беше обещала да отиде със сестра си Карълайн. Али беше излъгала Наоми, Райли и Кейт, че днес има ексклузивно интервю със CNN и ще се срещне с тях на дансинга.
Колата зави по улицата, оставяйки зад себе си тъмния дом на Али. За части от секундата Хана беше сигурна, че е зърнала някой да се шмугва между боровите дървета от другата страна на улицата. Тя отново се сети за разговора, който бяха провели следобеда в къщата на Спенсър. Възможно ли е Мелиса да ги е шпионирала в хамбара… и всъщност тя да е убийцата?
Когато подминаха каменната табела на „Роузууд дей“ и поеха по криволичещия път към училището, тя видя момичета в елегантни рокли да минават по розовия килим, проснат върху ледения път. Две от тях махаха като холивудски старлетки на филмова премиера.
Али отби на паркинга, измъкна телефона си и натисна бутона за бързо набиране. От другия край се чу момчешки глас.
— Готови ли сте? — прошепна Али. — Всичко ли върви по план? Добре. — Тя затвори телефона си и се ухили лукаво на Хана. — Брад и Хейдън стоят до вратите с писмата. — Брад и Хейдън бяха двама първокурсници, които беше вербувала да им помогнат.
Те излязоха от колата и тръгнаха към партито. По пътя Хана забеляза един познат изсечен профил. Дарън Уайлдън. Какво правеше тук, по дяволите? Полиция за контрол на пиенето?