— Вижте кого намерих! — извика Али и натисна бутона за автоматично отключване на колата. — Тя идва с нас!
Момичетата се развикаха одобрително. Изведнъж Ариа чу някакъв странен, приглушен звук. Тя се спря, хванала дръжката на вратата. Като че ли бе чула удар, последват от приглушен вик.
— Чухте ли това? — прошепна тя, оглеждайки паркинга. Учениците се тътреха по двойки към колите си. Забръмчаха лимузини. Някои особено грижовни майки чакаха децата си в своите джипове. Ариа се сети за полароидните снимки, които беше открила в гората. За призрачното лице, което се бе отразило в прозореца на хамбара. Тя се огледа за Уайлдън… или който и да е полицай, всъщност, но те бяха изчезнали.
Али се спря.
— Кое да съм чула?
Ариа изчака, напрягайки слух. Заради пулсиращия бас и избухващите фойерверки едва ли можеше да се чуе нещо.
— Сигурно ми се е счуло — реши тя. — Сигурно някой се натиска в съблекалнята.
— Уличници — изхили се Али. Тя отвори вратата си и седна зад волана. Спенсър се настани до нея, а Хана, Емили и Ариа се качиха отзад. След като запали двигателя, Али наду музиката в колата толкова силно, че заглуши фойерверките.
— Да потегляме, кучки! — извика тя.
И те потеглиха.
26.
Преоткриване на миналото
Къщата на семейство Дилорентис край езерото Поконос изглеждаше точно както си я спомняше Хана: голяма и несиметрично разположена, с голяма, боядисана в червено пристройка, бели щори и рамки на прозорците. Лампата над входната врата не светеше, но луната беше толкова голяма и ярка, че Хана можеше да види петте бели люлеещи се стола на верандата. Навремето те обичаха да сядат на тях със списания в скута и да гледат как слънцето залязва зад езерото.
Колата сви в алеята пред къщата и спря. Всички изскочиха навън. Нощният въздух беше студен. Над долината се бе спуснала мъгла, влажна и ситна като човешки дъх.
От храстите се чу шумолене. Хана се спря. Мярна се дълга опашка. В мрака проблеснаха две жълти очи. Черната котка притича бързо през алеята и се изгуби в гората. Хана си отдъхна.
Али отключи вратата на къщата и ги покани вътре. Стаите миришеха на остаряло лепило за тапети, на прашни дървени подове и непроветрявани стаи. Освен това се носеше и слаб мирис, който напомняше на Хана за престоял хамбургер.
— Питие? — извика Али, хвърляйки ключовете си на кухненската маса.
— Определено — отвърна Спенсър. Тя започна да разтоварва чантата, пълна с кракери, царевични чипсове, бонбони, диетична кола, „Ред бул“ и бутилка водка. Хана отиде до скрина, където стояха сервизите и извади четири кристални чаши.
След като смесиха водка с „Ред бул“, всички се изнесоха в хола. Стените бяха заети от вградени библиотечни шкафове. Вратата на килера бе леко открехната и разкриваше купчините кутии със стари игри. Върху стария сандък все още се кипреше телевизорът, който имаше само четири канала. Хана погледна към големия заден двор и веднага откри мястото, където си бяха издигнали голяма петместна палатка, в която прекарваха нощите под звездите. Точно в тази палатка Али им беше раздала гривните и ги беше накара да обещаят, че ще останат най-добри приятелки до края на живота си.
Хана се приближи до камината и видя позната снимка в сребърна рамка. На нея бяха те петте, застанали до голямото кану, мокри от главата до петите. Същата снимка висеше и във фоайето на старата къща на семейство Дилорентис. Бяха се снимали първия път, когато Али ги покани тук, скоро след като бяха станали приятелки. Хана и останалите си бяха измислили тайния ритуал да докосват долния ъгъл на снимката всеки път, когато ходеха у тях, но никоя не се осмели да каже на Али за него.
Останалите също се събраха около снимката. Ледът в чашите им потракваше.
— Помните ли този ден? — промърмори Емили. Дъхът й вече миришеше на водка. — И водопада?
Хана изсумтя.
— Да. Ти откачи. — Бяха решили да изпробват за пръв път новото кану, което господин Дилорентис беше купил от местния магазин за спортни стоки. В началото всички се надпреварваха да гребат, но след време се измориха и оставиха течението да ги носи. Но после реката се разпени и Спенсър поиска да се спуснат по бързеите. Тогава Емили видя малкия водопад и предложи да напуснат лодката.
Спенсър я смушка.
— Разкрещя се: „Хората умират, когато се спускат с кану по водопадите! Трябва да я зарежем и да преплуваме до брега!“.