Паметта ми ми прави номера, каза си тя. Нищо от това не се е случило. Това е просто сън.
Онази Али до вратата се обърна, без да пуска дръжката. Внезапно кожата й започна да пребледнява, докато придоби пепеляв цвят.
— Али? — произнесе предпазливо Спенсър. — Добре ли си?
Кожата на Али започна да се бели на дебели пластове.
— Добре ли ти изглеждам? — сопна й се тя. После поклати глава. — Отдавна се опитвам да ти кажа…
— Какво да ми кажеш? — попита Спенсър. — Какво имаш предвид?
— Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?
Спенсър примигна.
— Аз…
Али завъртя очи. Кожата й беше започнала да се бели по-бързо, разкривайки жилести мускули и избелели кости. Зъбите й изпопадаха на пода като царевични зърна. Златисторусата й коса посивя. След това започна да се свлича на кичури.
— Наистина си по-глупава, отколкото те мислех, Спенсър — изсъска тя. — Заслужи си го.
— Кое съм си заслужила? — изкрещя Спенсър.
Али не й отговори. Когато натисна бравата, ръката й се пречупи в лакътя като сухо цвете. Падна на дървения под и бързо се разпадна на прах. Вратата се затръшна силно и трясъкът отекна в тялото на Спенсър.
Той беше прозвучал твърде близко. Истински. Спомен и действителност се бяха слели.
Спенсър отвори очи. В спалнята беше ужасно горещо; по лицето й се стичаше пот. Старите й приятелки седяха на пода с кръстосани крака, лицата им бяха послушни и отпуснати, очите — плътно затворени. Те изглеждаха… мъртви.
— Момичета? — извика Спенсър. Отговор не последва. Искаше й се да протегне ръка и да докосне Хана, но се страхуваше.
Припомни си отново съня. Отдавна се опитвах да ти кажа, рече момичето във видението й. Онова, което много приличаше на Али, сети се тя… но носеше пръстена на Кортни. Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?
Спенсър помнеше много сънища, в които участваше Али. Понякога беше сънувала две различни Али.
— Не — прошепна предпазливо тя. Нищо не разбираше. Примигна в мрака, оглеждайки се за четвъртата си приятелка.
— Али? — извика тя.
Но Али не й отговори.
Защото беше изчезнала.
29.
Писмото под вратата
Ариа чу трясък на врата и се събуди. Половината свещи бяха угаснали. Във въздуха се носеше мирис на разложено. Трите й най-добри приятелки седяха на килима и я гледаха.
— Какво става? — попита тя. — Къде е Али?
— Не знаем. — Емили изглеждаше ужасена. — Тя… изчезна.
— Може би това също е част от пресъздаването? — предположи замаяната Хана.
— Не съм сигурна. — Гласът на Спенсър трепереше. — Мисля, че нещата се объркаха ужасно.
— Разбира се, че се объркаха! — извика Емили. — Али я няма!
— Не — отвърна Спенсър. — Според мен… Мисля, че нещо не е наред с Али.
Ариа я зяпна изненадано.
— С Али? — избъбри Емили.
— Какво имаш предвид? — попита настоятелно Хана.
— Мисля, че момичето до прозореца на хамбара е било сестрата на Али — прошепна Спенсър с натежал от сълзи глас. — Мисля, че тя я е убила.
Хана набърчи челото си.
— Не каза ли, че е била Мелиса?
— Освен това никой не е убивал Али — добави Емили, присвивайки очи. — Тя си е тук.
Но Ариа гледаше Спенсър и в главата й се оформяше една идея. Тя отново се замисли за онези полароидни снимки. Може би в прозореца наистина се беше отразило лицето на някой от семейство Дилорентис.
— О, Господи! — прошепна Ариа, спомняйки си думите на онази зловеща жена-медиум, докато двете стояха край ямата, в която беше открито тялото на Али: Али е убила Али.
От долния етаж се чу силен трясък. Всички подскочиха и се оттеглиха в ъгъла, притискайки се една в друга.
— Какво беше това? — прошепна Хана.
Разнесоха се още няколко изскърцвания и удари, след което настъпи тишина. Ариа се осмели да се огледа. Някой сигурно беше дръпнал пердетата, защото лунната светлина навлизаше през прозореца и огряваше пода. Тогава тя забеляза нещо, което досега не бе видяла. На няколко инча от вратата лежеше един бял плик. Като че ли някой го беше пъхнал съвсем наскоро под вратата.