Сара кимна.
— Спомените са безценни.
— Да. — Усмихна се леко. — Но не това имах предвид. — Смени темата. — Тревожа се за Джейн.
— Допусках го.
— Мисля, че през повечето време е щастлива с нас. Знае, че я обичаме. — Въздъхна. — Но не е лесно дете.
— Самата ситуация не е лесна. — Сара направи пауза. Какво би казала, ако Джейн прекара няколко седмици с мен в ранчото?
Ийв остана безмълвна известно време.
— Защо?
— Промяната би й се отразила добре. Обича Монти и ме харесва. Ще се грижа добре за нея.
— Зная. — Тя се намръщи леко. — Разговаряхте ли за Бони?
— По-важно е дали е разговаряла с теб за нея.
— Не и откакто я откри. На няколко пъти опитвах, но тя ме отблъсква. Надявах се, че с времето… Не зная. В момента ми е трудно да разсъждавам.
— За всички ви това е период на адаптация. От години си била обсебена от мисълта да върнеш Бони вкъщи. Зная, че сега си доволна, че е тук, но ще бъде ли…
— Джейн си мисли, че е просто заместничка — прекъсна я Ийв. — Опитах се да й покажа колко греши, но не го приема. Не е обидчива, но не мога да я убедя в противното.
— При ужасното й детство може и никога да не успееш да я убедиш. Но това не значи, че не можете да живеете добре заедно.
— Не ми го казвай. Искам да се чувства неповторима. Всеки би трябвало да се чувства така.
— Тя е неповторима. Твърда и независима е, а умът й е остър като бръснач. Толкова е умна, че знае, че в момента си объркана и тъжна и не може да ти помогне. Това я наранява. Изпрати я на гости при мен за малко, Ийв.
— Ще си помисля. — Опита се да се усмихне. — Никога не съм смятала, че ще имам такъв проблем, когато намерих Бони. Не че не съм облекчена, но…
— Водила си този начин на живот тъкмо защото си загубила Бони. А сега я откри.
Приятелката й кимна.
— Ще ми е нужно малко време, но имам късмет. Джо е с мен. Всичко ще си дойде на мястото, щом имам него. — Посегна и хвана ръката на Сара. — И приятели като теб и Лоугън.
— Като стана дума за него, време е да тръгвам за летището. Къде е той?
— Слезе към езерото.
— Сам ли?
Ийв кимна.
— И по-добре. С Джо все още не се държат много приятелски.
Сара се ухили.
— Защото си фаталната жена.
— Да бе! — Намести очилата си и се изправи. — Хайде да открием Джейн и Монти. Ще трябва да я отлепиш от него.
— Няма да е толкова лошо, ако й кажеш, че ще го види скоро.
— Казах, че ще си помисля. — Намръщи се. — Упорита си като магаре, Сара. Защо си толкова сигурна, че си най-добрата алтернатива за Джейн в момента? Ако ти се обадят и с Монти се изнесете в някой затънтен край на света? Какво ще сториш с нея?
Сара сви рамене.
— Ще се оправим.
Ийв поклати глава.
— И в този дух, какво щеше да правиш, ако имаше собствени деца? Ти ли ще ми разправяш за адаптация?
— Ще му мисля, когато се сблъскам с проблема.
— Децата са по-взискателни от кучетата.
— Точно затова се придържам към кучетата. Щастлива съм с настоящия си начин на живот. Можеш ли да си ме представиш със съпруг и купчина дечурлига?
— Не, изобщо. Но сигурно си самотна.
— Защо? Имам си Монти и приятелите от групата.
— С които се виждаш само когато участваш в някоя спасителна операция.
— Това ми стига.
— Защо ти стига? Защо не искаш да се сближиш с никого?
Тя се усмихна.
— Ийв, престани да се опитваш да ме изкараш някаква си наранена мелодраматична героиня. Не съм като теб. Нямам мрачно минало. Аз съм просто нормална жена, която случайно е малко по-себична от повечето хора. Животът ми ме устройва напълно.
— Значи да си гледам моята работа?
— Както искаш. Но ме изненадваш. Някога си била една от най-самотните жени на света, а смяташ, че за мен липсата на социални контакти е проблем.
— Туш! — Ийв се усмихна. — Предполагам, че просто искам всички да са щастливи колкото съм аз напоследък.
— Направо съм на седмото небе! — Вирна глава. — Знаеш ли, винаги ми е била странна тази фраза. Откъде знае човек колко щастлив може да бъде на седмото небе? И защо да е седмото? — Засмя се. — Добре де, щастлива съм колкото Монти, когато го чешат по корема. По-хубаво от това няма.
Осем без петнадесет. Почти бе време да тръгват.
Лоугън пое обратно към къщата. Виждаше силуетите на Сара и Монти, очертани на фона на светлината, струяща от прозорците. Приличаха на две фантастични фигури върху корицата на книга.
Но у Сара Патрик нямаше нищо романтично. По дяволите, тя беше толкова твърдоглава! Не прощаваше и не забравяше и го оставяше с вързани ръце. Имаше само още един час да я убеди да му помогне доброволно. След това трябваше да…
Телефонът му иззвъня.