— Не, но това не намалява истинността му.
— Никога няма да ти се доверя. Ти си използвач, също като Мадън. Сама ще се погрижа за сигурността на Монти. Теб не те интересува никой или… — Млъкна. Защо ли спореше? Знаеше, че няма избор. Двамата с Мадън я бяха притиснали в ъгъла. — Колко ще отнеме?
— Не зная.
Тя затвори очи, обзета от гняв и безсилие.
— Ще свърша работата. Ще намеря твоя човек. — Очите й се отвориха и добави с потисната злъч: — Но после ще намеря начин да ти го върна. А ако убият кучето ми, ще ти се прииска никога да не си се раждал.
— Вярвам ти. — Отби от магистралата по шосето, водещо към летището. — Знаеш ли, въпреки че използвах Мадън като помощно средство, пак не бях сигурен, че ще тръгнеш с мен. Онова, с което той те държи, трябва да е доста силно. Няма ли да кажеш какво е?
— Върви по дяволите, Лоугън!
Трета глава
— Изминаха повече от шест часа, откакто излетяхме — каза Лоугън. — От любезност би могла да произнесеш една-две думи. Може дори три.
— Казахме си всичко необходимо и не ми е до любезности.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.
— Не.
— Ами Монти? Допускаш ли, че може да е гладен?
— Той се храни само два пъти на ден. Нахраних го в къщата. — Сара се сви на широката кожена седалка и се взря през илюминатора. — Освен това няма нужда да се тревожиш за кучето. Аз винаги се грижа за него.
— Очевидно е. Просто реших да се държа като възпитан домакин и да предложа.
— Да ни предложиш храна и после да изложиш живота ни на опасност?
— Нямам друг избор — отвърна уморено той. — Казах ти, че ще се опитам да ви държа в безопасност.
— Да се опиташ не е достатъчно. — Посегна и погали кучето по главата, после заговори през стиснати зъби: — Знаеш ли как ме караш да се чувствам? Не само ти си отговорен за застрашаването на Монти. Той е мой. В основата винаги съм аз. Кучето никога не отказва, така че ако взема погрешното решение, аз трябва да понеса вината.
— Дори след като съм те изнудил?
— Това те прави копеле, но окончателното решение вземам аз.
Лоугън замълча за момент.
— Единствената ти задача е да намериш лагера. Няма да се приближаваш дори на миля от евентуална стрелба. Нищо няма да се случи на теб или Монти.
— Зная — отвърна саркастично Сара. — Ще се опиташ да ни държиш в безопасност.
— Не, няма да се случи, обещавам ти. — Тя се обърна и го изгледа. — Не ми ли вярваш?
— А трябва ли?
— Предполагам, че не. Понякога съдбата се намесва и никой не може да промени случилото се. Но ако съм оцелял, когато се измъкнем от джунглата, и вие с Монти също ще бъдете живи. — Направи гримаса. — Уверявам те, че не ми е лесно да дам това обещание. Имам изострено чувство за самосъхранение. — Изправи се. — Отивам до кабината да поговоря с пилота. Може да съставиш списък на необходимите ти неща за тази задача, а аз ще се обадя на асистентката си и ще се погрижа да те очакват в Санто Камаро. В чекмеджето на масата до теб има молив и бележник. Няма да се бавя повече от няколко минути, но пък съм сигурен, че няма да ти липсвам.
— Не, няма. — Наблюдаваше го как се отдалечава по пътеката, после потърси бележника и молива и започна да съставя списъка. Защо се бе опитал така упорито да я увери, че ще пази нея и Монти? Не значеха нищо за него. Бяха просто инструменти за постигането на целта му. И все пак за миг му бе повярвала. Бе се натъквала на нечестни бюрократи и властни фигури в бедствени райони по света и можеше да разпознае искреността, когато я срещнеше.
Наистина ли? Лоугън бе овладял манипулирането в стотиците корпоративни заседателни зали. Може би не беше съвсем по възможностите й.
Глупости! Или вярваш на преценките си, или не. Дали Лоугън беше пълен кучи син, или у него имаше някаква слабост, която можеше да използва?
Довърши списъка си, после затвори очи. Не искаше да използва никого и нищо. Просто й се искаше да може да си иде вкъщи и да забрави за Лоугън и Мадън и за всичко, свързано с тях.
— Кафе?
Отвори очи и го видя да й подава чаша. Усмихна й се леко.
— Това е просто кафе. Не е като да се храниш на масата на врага си. Освен това наистина трябва да се възползваш от всичко, което можеш да получиш от мен. Храна, напитки, пари. — Сведе очи към Монти. — Нали така, момче?
Кучето тупна с опашка и се претърколи на гръб.
Лоугън посегна и го почеса по корема. Монти издаде тих, гърлен, одобрителен звук.
Хубаво.
— Предател — промърмори тя.
Мил.
— Как не!
— Да не би да пропускам нещо? — вдигна вежди Лоугън.
— Няма да ме убедиш, че си страхотен, само като галиш кучето ми.
— Но той ме харесва.