— Да, така трябва. — Спи, приятелю, и аз ще сторя същото. Нека споменът за броеници и неродени деца се стопи, нека смъртта избледнее, нека се завърне надеждата. — Една кратка дрямка…
САНТО КАМАРО, КОЛУМБИЯ 12 юни
— Колко са загиналите? — попита Лоугън.
— Четирима. — Устните на Касълтън се свиха мрачно. — А двама са в местната болница в тежко състояние. Може ли да си вървим вече? От вонята на това място ми се гади. Чувствам се адски виновен. Аз наех Басет за тази работа. Харесвах го.
— След минутка.
Погледът на Лоугън обхождаше обгорените руини, които някога представляваха красива сграда. Бяха изминали само три дни, но джунглата вече се опитваше да си възвърне територията. Между падналите греди се подаваше трева, а от близките дървета се протягаха лиани в зловеща прегръдка.
— Успяхте ли да възстановите нещо от работата на Басет?
— Не.
Лоугън сведе очи към тъмночервения скарабей от халцедон в ръката си.
— Значи Руджак ми е изпратил това тази сутрин?
— Предполагам, че е бил той. Беше на прага ми, адресирано до теб.
— Руджак е.
Погледът на Касълтън се премести от скарабея към лицето на Лоугън.
— Басет има жена и дете. Какво ще им кажеш?
— Нищо.
— Как така нищо… Трябва да ги уведомиш за станалото с него.
— И какво да им съобщя? Все още не знаем какво се е случило. — Обърна се и се отправи обратно към джипа.
— Руджак ще го убие — заяви Касълтън, следвайки го.
— Може би.
— Знаеш го!
— Мисля, че първо ще се опита да сключи сделка.
— Откуп?
— Възможно е. Иска нещо, иначе ни би си направил труда да го отвлича.
— И ще се пазариш с копелето? След онова, което стори на хората ти?
— Бих се пазарил и със самия дявол, ако така ще получа онова каквото желая.
Тъкмо такъв отговор очакваше Касълтън. Джон Лоугън не се бе издигнал като една от най-влиятелните личности в световната икономика, избягвайки конфронтацията. Беше натрупал милиони с компютърната си компания и други предприятия, а още нямаше четиридесет.
И бе изложил на риск живота на няколко учени, за да постигне огромното благо, което проектът предлагаше. Някои биха казали, че никой съвестен човек не би построил този изследователски център, след като знаеше какви биха могли да бъдат последствията…
— Изречи го. — Лоугън се взираше в него. — Изплюй камъчето!
— Не трябваше да го правиш.
— Всеки в центъра избра да бъде тук. Не съм лъгал никого за рисковете. Смятаха, че си струва.
— Питам се как ли са се чувствали, когато куршумите са ги улучили. Мислиш ли, че още са считали, че си струва?
Лоугън не трепна.
— Кой, по дяволите, знае кое е достатъчно важно, та да си струва да умреш за него? Искаш да напуснеш ли, Касълтън?
Да, искаше. Ситуацията ставаше твърде опасна и сложна. Не се справяше добре с никое от тези неща и проклинаше деня, в който се бе забъркал в нея.
— Уволняваш ли ме?
— В никакъв случай. Необходим си ми. Знаеш как вървят нещата тук. Именно затова те наех. Но ще те разбера, ако искаш да напуснеш. Ще ти платя и ще те оставя да си вървиш.
— Ще ме оставиш?
— Бих могъл да открия как да те задържа на поста ти — отвърна уморено Лоугън. — Винаги има начин да постигнеш нещо, което желаеш. Само трябва да решиш до каква степен си готов да му се посветиш. Но ти ми свърши добра работа и не искам да те принуждавам да оставаш. Ще се опитам да намеря някой друг.
— Никой не може да ме принуди да направя нещо, което не желая.
— Както искаш. — Лоугън се качи в джипа. — Откарай ме до летището. Трябва да се залавям за работа. Ще имам ли проблеми с местната полиция?
— Много добре знаеш. Тези хълмове са във вътрешността на Страната на наркотиците. Не е безопасно да се задават въпроси. Полицията просто си затваря очите. — Усмихна се горчиво, докато палеше колата. — Нали тъкмо затова построи изследователския център тук.
— Да.
— И няма да ти помогнат да освободиш Басет от Руджак. Обречен е.
— Ако не е мъртъв вече, ще го измъкна.
— Как? С пари ли?
— С каквото е необходимо.
— Невъзможно е. Дори и да платиш откуп, Руджак може да го убие. Не можеш да очакваш…
— Ще го измъкна. — Гласът на Лоугън изведнъж стана дрезгав. — Чуй ме, Касълтън. Може да ме мислиш за кучи син, но не се отмятам от отговорността си. Това бяха мои работници и искам да пипна човека, който го е сторил. И ако си мислиш, че ще позволя да убият или да използват Басет срещу мен, грешиш. Ще го намеря.
— В сърцето на джунглата?
— В сърцето на ада! — Тонът му бе остър като кремък. — Досега ми разправяш колко съжаляваш и колко виновен се чувстваш. Е, нямам време за угризения. Винаги съм ги считал за безполезни. Прави каквото трябва, но не ми заявявай, че нещо е невъзможно, докато не си опитал, провалил си се и си пробвал отново. Няма да го приема.