— Не е нужно да го приемаш. Не те карам… — Взря се в лицето на Лоугън. — Опитваш се да ме манипулираш.
— Нима?
— Много добре знаеш, че е така!
— Умник. Би трябвало да го очакваш. Аз съм точно толкова безмилостен, колкото си мислиш, и ти казах, че си ми нужен.
Касълтън замълча за момент.
— Наистина ли смяташ, че имаш шанс да спасиш Басет?
— Ако е жив, ще го върна. Ще ми помогнеш ли?
— Какво искаш да направя?
— Онова, което вършеше и досега. Да си изцапаш ръцете и да се грижиш за хората ми. Между другото, искам да напуснат болницата и да се върнат по домовете си възможно най-скоро. Там са твърде уязвими.
— И без друго щях да го направя.
— И да си държиш очите отворени, а устата затворена. Ако не съм тук, Руджак вероятно ще се свърже първо с теб. — Отправи му крива усмивка. — Не се безпокой, не те карам да си слагаш главата в торбата. Твърде ценен си за мен в друго отношение.
— Не съм страхливец, Лоугън.
— Не си, но това не е по твоята част. Винаги намирам подходящия човек за съответната работа. Уверявам те, че не бих се поколебал да те забъркам, ако го смятах за нужно.
Касълтън му вярваше. Никога не бе виждал Лоугън в такова състояние. През повечето време поддържаше тази корава безскрупулност заровена дълбоко под лустрото на непринудено обаяние. Внезапно си спомни всички истории за съмнителните приятели на Лоугън от ранните му години, които бе прекарал в Азия. Като се взираше в него сега, вярваше, че в чудноватите разкази за контрабанда и яростни сблъсъци с местните банди, които се опитали да му продадат „закрилата“ си, се крие много голяма доза истина.
— Е?
— Добре. — Касълтън навлажни устни. — Ще остана.
— Хубаво.
— Но не заради това, което каза. Просто изпитвам адски угризения, че бях в града, а не тук, когато се случи това. Може би бих могъл да сторя нещо, да предотвратя…
— Не ставай глупав. И ти щеше да си мъртъв. Знаеш ли някой познат на Руджак, когото бихме могли да разпитаме?
— Разправят, че в Богота имало един дилър, Рикардо Санчес, който действал като посредник между картела Мендес и Руджак.
— Намери го. Направи всичко необходимо. Искам да зная къде е разположен лагерът на Руджак.
— Не съм главорез, Лоугън.
— А ще бъде ли наранено деликатното ти чувство за етика, ако наемеш такъв?
— Не е нужно да си саркастичен.
— Не, не е — отвърна уморено той. — Ако не ме притесняваше времето, щях да отида в Богота и сам да притисна Санчес. Както и да е, имам човек, който може да научи онова, което ми е необходимо.
— Надявам се да успееш.
— И аз също. Но дори Санчес да се окаже безполезен, пак ще открия Басет.
Касълтън поклати глава.
— Никой от местните няма да ти каже къде е или да тръгне из тази джунгла да го търси.
— Тогава ще го намеря сам.
— Как?
— Познавам някой, който би могъл да ми помогне — отвърна мрачно Лоугън.
— Подходящия човек за дадената работа?
— Точно така.
— Тогава бог да му е на помощ.
— Не е мъж. — Той хвърли поглед през рамо към развалините. — Жена е.
Лоугън се обади на Маргарет Уилсън, личната си асистентка, в мига, в който самолетът се издигна над Санто Камаро.
— Извади досието на Сара Патрик.
— Патрик? — Представи си я как прехвърля мислено досиетата. — А, жената с кучето. Направих проучването за нея преди шест месеца, нали? Мислех, че си получил онова, за което ти е била необходима.
— Така е. Но изникна нещо друго.
— Няма ли да мине предишният начин на въздействие?
— Може би. Но тази ситуация има усложнения. Трябва да си припомня досието, защото вероятно ще трябва да използвам всичко, което ни е известно за нея, а не само как да я накарам да върви по свирката ми.
— Не мисля, че Сара Патрик върви по чиято и да било свирка — отвърна хладно Маргарет. — И ми се ще да видя как й подсвиркваш, Джон. Смятам, че предишния път просто ти провървя. Така ти се пада, ако…
— Остави ме, Маргарет — въздъхна той. — В момента не ми е до самозащита.
— Защо не? — Тя направи пауза. — Басет мъртъв ли е?
— Не, не мисля. Бил е жив, когато са го отвлекли.
— По дяволите!
— Нужно ми е това досие, Маргарет.
— Пет минути. Да ти го пратя ли по факса, или да ти предам информацията по телефона?
— Обади ми се. — Лоугън затвори, облегна се в стола си и затвори очи.
Сара Патрик.
Образът й изникна пред него: къса, тъмна коса, с изсветлели от слънцето кичури, високи скули, мургава кожа и стройно атлетично тяло. Черти, по-скоро интересни, отколкото красиви, и ум, остър като езика й.