Мъжът не беше жив. Поройният дъжд го бе освободил от ковчега на калта, но не навреме. Устата му бе широко отворена в безмълвен вик.
Монти скимтеше. „Стига! Отведи го долу. Отдалечи го от тази смърт“.
— Хайде, момче! — Постави колче в калта до тялото и го маркира с оранжева лента, после заслиза. Долу виждаше Лоугън, с лопата в ръце, който я гледаше. Беше покрит с кал като останалите спасители, опитващи се да изровят развалините на селото. Не биваше да е там. През изминалите няколко дни го бе виждала съвсем за малко, докато той ходеше из лагера, помагаше в медицинската палатка, на спасителите с кучетата, освен това копаеше с часове. Изглеждаше изпълнен с енергия, но Сара смътно усещаше нарастващото му изтощение, измъчеността на лицето му и влошаващото се куцане.
Вече не гледаше към нея. Беше се привел и копаеше калта. Но вдигна очи, когато двамата с Монти минаха край него.
— Бойд казва, че довечера ще се изтеглим — съобщи й той. — Екипът не е открил оцелял от дванадесет часа.
— Пътят отворен ли е?
— Армията е построила мост над свлачището. Получихме доставка от храна и одеяла, докато беше горе на издирване. До няколко часа ще пристигнат доброволчески групи. Не че ще е от някаква полза. — Лопатата му се заби яростно в калта. — Нищо не е от полза. Колкото и да се старая, безполезно е. Тази безнадеждност ме съсипва. Защо не можем да открием никого? Господи, ще се радвам да се махнем оттук.
Както и тя. Издирването бе по-сърцераздирателно от обичайното. Дъждът преставаше и рукваше отново в безкраен кръговрат и им пречеше да изведат кучетата, а след пристигането им последваха още две свличания.
— Трябва да се кача и да опитам още веднъж. Може и да има някой оцелял там.
— Няма да споря. — Не я поглеждаше. — Но поне си почини първо. Зная, че не мога да те убедя да се успокоиш, но Монти, изглежда, има тази способност. Как е раната му?
— Почти напълно е зараснала. Мислиш ли, че бих му позволила да работи, ако не е добре?
Без да изчака отговор, тя се отдалечи от него в посока на палатката, споделяна от екипа спасители. Лоугън не можеше да й разправя да се отпусне, след като залиташе наоколо с този ранен крак.
Само Ханс Книпер спеше на походното си легло със своя лабрадор, когато влезе. Не си направи труда да пази тишина, докато поеше и хранеше Монти. Нямаше опасност да го събуди. Всички работеха практически без да мигнат и когато им се отдадеше случай да си починат, заспиваха като в несвяст.
Отми достатъчно кал от кучето, за да му осигури поне малко комфорт, и накрая изтри собственото си лице. Нямаше смисъл от повече, след като щяха да се върнат в калта след няколко часа. Легна и се сгуши до Монти. Отново бе заваляло. Чуваше капките по брезента на палатката. Господи, как й се искаше да спре!
— Сара!
Лоугън. Събуди се моментално.
Той бе коленичил до нея. Кимна към азиатката, застанала на входа на палатката.
— Това е Минг На. Искаше да помоля някого от вас да намери детенцето й.
На Сара й призля, като видя отчаяното изражение на жената.
— Каза ли й колко упорито се опитвахме?
— Твърди, че сме търсили на погрешните места. Синът й не е бил в селото. Слизали по склона, след като ходили при баба й и дядо и. Пороят отнесъл детето и го повлякъл надолу към потока, който тече край селото.
— На колко години е малкият?
— На две.
— Шансовете да оцелее при порой са практически никакви.
— Каза, че е оцелял. Видяла как водата го изхвърлила на брега и той изпълзял. Опитала се да изтича след него, но калта започнала да се свлича и не могла да го достигне. Чула го да плаче.
— Изминали са четири дни — прошепна Сара. — Ако е оцелял тогава, кой може да гарантира, че не е загинал при този дъжд? Хващаш се за сламката.
— Да, дявол да го вземе, искам това дете да е живо. — Устните му се изкривиха. — Искам чудо. След тези няколко дни това ми е необходимо.
Четеше го по лицето му. И тя се нуждаеше от чудо. Човек не знае кога ще го намери, затова все търси.
— Ще ида да погледна. — Изправи се на колене и сложи нашийника на Монти. — Попитай я дали ще ме заведе до мястото, където го е чула да плаче.
Лоугън се обърна към жената и заговори на бърз тайвански език. Тя кимна и отговори. Той се извърна към Сара.
— Ще ни заведе.
— Нас?
— И аз идвам — заяви твърдо той. — Обещах й, че ще върна детето й.
Сара поклати глава.
— Искам да свърша и нещо друго, освен да изтеглям трупове изпод проклетата кал. Искам да открия това дете… живо.
Тя отвори уста да протестира и после я затвори. Разбираше отчаянието и умората, колко пъти се бе чувствала по същия начин. Колко пъти се бе опитвала да заблуди Монти, че съществува живот сред море от смърт.