Внимателно следеше с поглед звяра, докато слагаше инжекцията. Никакво движение. Може би болката от раната притъпяваше убождането.
Монти изпусна тихо стенание, сякаш от съчувствие към вълка.
— Просто го дръж кротък още минутка и ще го измъкнем, Монти — пошепна му тя. — Не зная какво правиш, но продължавай да го вършиш. — Обърна се към Лоугън. — Приготви се да отвориш капана, когато ти кажа. — Постави ръце до неговите върху желязото. — На три. Едно, две… — Погледна вълка. Беше се отпуснал. — … три.
Двамата с Лоугън дръпнаха с всичка сила. Железните челюсти бавно се раздалечиха.
— Можеш ли да ги държиш отворени, докато извадя лапата му?
— Направи го! — изръмжа той.
Сара внимателно измъкна ранения крайник.
— Пускай.
Капанът се затвори със смъртоносно щракване. Как мразеше подобни устройства! Разви ризата от ръката си и на животното направи стегната превръзка.
— Качвай се в джипа, Монти!
Кучето се поколеба, после скочи и изтича към колата.
— А сега какво? — поинтересува се Лоугън.
— Ще закараме вълка вкъщи, където мога да се погрижа за него.
— За диво животно?
— За ранено животно. — Вдигна го и го понесе към джипа. — Хайде. Нужна ми е помощта ти. Ще трябва да караш, докато го наглеждам.
— Добре. — Той се изправи бавно и с усилие, докато тя настаняваше звяра на задната седалка. — Тече ти кръв от ръката.
— Само ми е разкъсал кожата. — Скочи на предната седалка. — Побързай. Не съм сигурна колко дълго ще го държи упойката и искам да го обработя, без да му слагам нова инжекция.
— Добре.
Лоугън спря пред къщата след по-малко от пет минути.
— Върви напред и отвори вратата до камината. Тя води към малка, заслонена веранда.
Той изкуцука в къщата.
— Нещо друго?
Сара го последва.
— Вземи тази постелка от облегалката на дивана и я сложи на пода на верандата.
Той го изпълни и после попита:
— А след това?
Тя внимателно положи животното върху нея.
— Донеси ми чантата с медицинските принадлежности от първия шкаф в кухнята.
Коленичи и нежно погали муцуната на вълка.
— Какво красиво момче си. Не се тревожи, добре ще се погрижим за теб.
Монти се настани до дивото животно.
— Не ми се пречкай — каза му Сара. — Ще зашия тази рана и ще наместя крака. Счупен е.
Монти положи глава на лапите си, впил поглед във вълка.
— Ето ти чантата. — Лоугън се отпусна на колене до тях. — Кажи ми как да ти помогна.
Погледна го над тялото на животното. До този момент изпълняваше безпрекословно заповедите, а бог знае, че й бе нужна помощ.
— Първо трябва да почистим раната.
— Ще оставиш ли Монти там с вълка? — попита Лоугън, като последва Сара от верандата час по-късно.
— Не мисля, че бих могла да го отделя. — Остави медицинската чанта на плота и изми кръвта от ръцете си. — Не и докато не се увери, че животното е добре. Кафе?
— Колко ще спи? — попита той, докато внимателно се отпускаше на люлеещия се стол и вдигна крака си на възглавничката.
— Още един час, надявам се. Освен това е тя, а не той. И аз предполагах, че е мъжки, докато не започнах да работя по нея. Изненадана съм, че не си забелязал.
— Бях прекалено зает. — Погледът му се отмести към огъня. — Не ти ли е малко студено?
— Не.
— Е, на мен също е. Ще идеш ли да си сложиш риза?
Тя го погледна изненадано.
— Нося сутиен. Не е по-различно от горнището на бански костюм.
— Повярвай ми, има разлика.
Сара рязко си пое дъх и срещна погледа му. Веднага отвърна очи.
— О, за бога! Предполагам, че трябваше да го очаквам… дори в подобна ситуация. Типично за мъжете. Веднъж четох една статия, в която се твърдеше, че мислите за секс веднъж на всеки осем минути.
— Тогава аз не струвам. Сигурен съм, че не ми минава през ума по-често от веднъж на десет минути.
Тонът му беше несериозен и тя осъзна с облекчение, че конфузният миг бе отминал.
Отиде в спалнята и се върна, навличайки бяла тениска през глава.
— Доволен ли си?
— Не. — Смени темата. — Какво ще правиш с вълчицата?
— Ще я излекувам и после ще я предам на Федерацията за защита на дивите животни, за да я преместят. — Намръщи се. — Ако успея да възпра съседите си да нахълтат тук и да се опитат отново да я убият.
— Вероятно мога да помогна в това отношение.
— Какво ще направиш? Ще им платиш ли? — Поклати глава. — Те са фермери и са адски независими, не могат да бъдат купени. Загубили са добитък и са бесни.
— Ще измисля нещо. — Пое си бързо въздух. — Питам се… дали не бих могъл… да те обезпокоя, като извадиш отново медицинската си чанта. Може би самият аз се нуждая от първа помощ. Май колениченето до този вълк се оказа последната капка.