— Може би има по-добра преценка, отколкото си мислиш. — Остави купичката с вода. — Заповядай, момче.
— Не мога да поемам рискове. Затова, моля те, остави кучето ми на мира.
— Добре. Просто исках да помогна. Мога ли да направя нещо друго?
— Можеш да идеш да седнеш, за да си почине кракът ти. През последните три дни не си го подгъвал.
— Както кажеш. — Той закуцука обратно към стола си. — Но се подобрява. Забеляза ли, че бях в състояние да свърша доста повече вчера?
— Да. — След нощта, в която бяха донесли вълчицата, Лоугън се бе занимавал с всичко, от метенето на къщата до оказването на помощ в грижите около Маги. Когато не работеха рамо до рамо, той готвеше или чистеше, или говореше по телефона, опитвайки се да упражни влияние, за да държи фермерите настрана от дивото животно. Тя се намръщи. — Твърде много.
— Омекване ли забелязвам? — Лоугън опъна крака си на възглавничката. — Нали искаше да ме изтощиш до капване. Поиска го и аз се подчиних.
— Зная.
Той се ухили.
— Но не ти харесва фактът, че нямах нищо против.
— Глупости. Просто не… — Усмихна се с нежелание. — Изобщо не беше забавен. Каква е ползата от един роб, ако е толкова покорен? Отнема цялото удоволствие от ситуацията.
— Съжалявам.
Тя се вгледа в него.
— А и вършиш много повече, отколкото искам. Това не ми харесва.
— Самоинициативен съм.
— Но също и върховен манипулатор. Знаеше, че се тревожа да те гледам как се претоварваш, а си ранен.
Погледна я невинно.
— Нима?
— Я стига!
— Изненадан съм, че чака толкова, за да ме обвиниш.
— Не съм чак толкова мека. — Намръщи се. — А и си мислех, че ще престанеш. Знаех, че те боли.
— Просто изпълнявам задълженията си, госпожо.
— И си превиваш гърба.
— Признавам, че имам проблем с пълното подчинение.
— С каквото и да било подчинение.
— Предпочитам партньорството. Мисля, че доказахме, че работим доста добре заедно, а ти?
Тя не отговори веднага.
— Да.
— Тогава защо да не сключим примирие? Не е нужно да ме насилваш да правя каквото и да е. Бих се побъркал, ако нямах някакво занимание. Дори и грижите за вълчицата са по-приемливи, отколкото да кърша ръце. Живеем заедно, затова нека го направим възможно най-безболезнено.
— Не изпитвам болка. Бих могла… — Млъкна, тъй като телефонът иззвъня. — И не живеем заедно — заяви, докато прекосяваше стаята и вдигна слушалката.
— Ало?
— Не ми се обади — заговори Тод Мадън. — Как мина работата при Лоугън?
— Какво ти пука, Мадън? Приключи. Само това е важно.
— Добре. Значи можеш да дойдеш във Вашингтон за уикенда. Уредил съм пресконференция за земетресението в Барат, а защо не и за свличането на кал в Тайван? Би било отлична възможност.
— Я се разкарай!
— Не ставай груба, Сара. — Гласът му бе копринено мек. — Нали знаеш, че нямаш полза от лошото си поведение към мен. Аз ли да ти направя резервацията, или ти?
— Няма да дойда във Вашингтон. Заета съм.
— Знаеш как мразя да те принуждавам, но не мога да позволя…
— Майната ти! — Затвори телефона.
— Трябваше да ме оставиш аз да разговарям с него — каза Лоугън.
— Достави ми твърде голямо удоволствие да го пратя по дяволите лично.
— Не използва точно тези думи — присмя се той.
Телефонът звънна отново.
Сара не вдигна.
— Отново е той. Не може да повярва, че не вървя по гайдата му.
— Ще вдигнеш ли?
— Не. Руша мостовете си. Ако не сдържиш обещанието си, ще горя в ада.
— Но вярваш, че ще го спазя. Иначе не би разрушила този мост.
Тя замълча за момент.
— Да, вярвам ти.
— Колко време имам?
— Няколко дни, може би седмица. Трудно ще повярва, че няма да променя решението си. После ще се ядоса и ще иска да ме накаже.
— И какво ще стане тогава? Какво ще ти се случи?
— Ще ми отнеме Монти.
— Какво?
— Монти не ми принадлежи. Собственост е на ATF Правя каквото ми нареди Мадън, иначе той ще използва влиянието си, за да ми отнеме кучето и да го даде на някой друг.
Лоугън изруга тихо.
— Не можеш ли да го откупиш от ATF?
— Да не мислиш, че не съм опитала? Не искат да ми го продадат. Мадън държи да си запази този коз срещу мен.
— Сигурна ли си, че може да ги накара да ти вземат Монти?
— Вече го е правил. Преди две години ми писна и му казах да ходи да се гръмне. ATF грабнаха кучето от джипа ми, докато пазарувах в супермаркета. Оставиха ми много делова бележка, че го изпращат в европейска дресировъчна школа и ще бъда уведомена за новото куче, което ще ми зачислят.
— В Европа?
— Кучешкият отдел дресира животни за правозащитни организации и извън страната. — Продължи с горчивина: — Мадън е много умен, нали? Дори не ми съобщи в коя страна. Полудях. Умолявах всички — от пощенските служители до старши офицерите в ATF, да ми кажат къде са го пратили. Отне ми повече от месец да открия, че е в полицейски участък в Милано. Мислех, че може да е твърде късно.