— Интересно — каза Руджак. — Мислиш ли, че е усетила нещо? Вика кучето.
— По дяволите! — Дугън забеляза с негодувание, че животното и жената бързо се връщат към къщата. Трябваше да действа незабавно. — Не се тревожи. Все още мога да го убия.
— Не.
Изгледа шефа си намръщено.
— Научих онова, което исках, а хората на Гейлън не са глупаци. Ще успеят да ни открият по посоката на изстрела и ще ни погнат на мига. Би си струвало риска, ако беше важно, но не е. — Сви рамене. — Освен това убийството на едно куче едва ли би било достоен послеслов на Кай Чи.
— Но на никого не пречи да…
— Не, Дугън — настоя меко Руджак, обръщайки се. — Повярвай ми. Просто ще трябва да измислим нещо по-подходящо.
— Какво има? — попита Лоугън, когато Сара въведе Монти през входната врата. — Какво видя?
— Нищо.
Погледът му се съсредоточи върху лицето й.
— Нищо — повтори тя. — Просто усетих… че нещо не беше наред. Зная, че звучи налудничаво. Но съм се научила да се водя по инстинктите си.
— Изобщо не звучи налудничаво. Предполагам, че си развила много добри инстинкти през годините. — Извади телефона си. — Ще се обадя на охраната и ще помоля Франклин да провери района за следи от Руджак.
— Ако съществува някаква заплаха, по-вероятно е фермерите да са разбрали, че се грижа за Маги. Може да са решили да ми дадат урок. — Направи жест, сякаш го отхвърляше. — Както казах, вероятно няма нищо, но може би оттук нататък ще извеждам Монти след смрачаване.
— Добра идея. — Той заговори по телефона. — Франклин, какво става там горе?
— Хайде, Монти. — Сара се отправи към кухнята. — Ще ти дам малко прясна вода.
Лоугън затвори, когато тя напълни купичката му.
— Не са забелязали никого, но ще проверят.
— Казах ти, не видях нищо. — Тръгна към задната веранда при Маги. — Но ако е бил някой от онези фермери, не е лошо да знаят, че не са сами наоколо.
— Да не би да ме оставяш да победя? — Сара се облегна в стола си и се вгледа подозрително в Лоугън. — Добра съм, но ти пък не може да си чак толкова слаб.
— Повярвай ми, такъв съм. Покерът не е моята стихия. Никога не съм си падал по непосредствената печалба. Повече ме бива на шах.
Тя го изгледа изучаващо и после бавно кимна.
— Личи си. Стратегии и военни игри. Никога не съм си падала по шаха. Предпочитам непосредствената печалба.
— Кой те научи да играеш покер? Някой от спасителния екип ли?
— Не, дядо ми. Когато бях дете, седяхме тук, пред огъня, и играехме с часове.
— Ами майка ти?
— Тя живееше в Чикаго. Тук не й харесваше.
— Но на теб — да.
— Обожавах го. — Намръщи се. — И обичах да изчезвам от града. Там беше мръсно и претъпкано и… — Изправи се. Жадна съм. Искаш ли малко лимонада?
— Да, моля.
— Тази вечер не е толкова хладно, колкото обикновено. — Отиде до хладилника. — Може би трябва да загасим огъня.
Той отиде до камината.
— Значи майка ти е харесвала града?
— Обичаше светлините и филмите, баровете и хората. Много хора. Често се отегчаваше. — Подаде му ледената чаша. — Имаше четири брака.
— Трудно ти е било.
— Справих се. — Седна и протегна крака. — Всъщност ми провървя. Трябваше да живея с дядо известно време всеки път, когато тя се омъжваше. Това ми харесваше. Третия път ме остави за две години.
— Защо просто не му прехвърли родителските права?
— Щеше да се чувства самотна. Трябваше да има някого край себе си.
— Чудесно.
Погледна го над ръба на чашата си.
— Виж, не се оплаквам. Просто нещата стояха така. Не бях малтретирана. Някои хора просто изпадат в нужда.
— Но не и ти.
— Кой би се грижил за попадналите в беда, ако всички бяхме еднакви? Така се постига равновесие.
— А дядо ти нуждаеше ли се от теб?
Не отговори веднага.
— Мисля, че да. Трудно можеше да се каже. Зная, че ме обичаше. Каза ми го накрая.
— Но не преди това?
— Не беше много приказлив. Бе се претрепал от работа, за да купи тези няколко акра. Когато се премести в къщичката, се закле, че никога до смъртта си няма да я напусне.
— Как се препитаваше?
— Като дресираше коне и кучета. Беше чудесен с животните.
Лоугън отпи от лимонадата си.
— И ти също.
— С животните е лесно. Непретенциозни са. Трябва само да ги обичаш.
— Това се отнася и за някои хора.
— Нима? Не съм убедена в това.
— Защо? Защото си имала егоистична майка, която очевидно не е знаела как да се грижи за собственото си дете ли? Натрупала си достатъчно опит да знаеш, че на този свят има много страхотни хора.
— Не отричам… Не е твоя работа, Лоугън.
— Зная. Това беше само наблюдение.