— Майната им на наблюденията ти. Нали аз не те разпитвам за живота ти и после да те съдя?
— Давай. Размяната на ролите би била справедлива.
— Не искам да зная нищо за… — Взря се в него предизвикателно. — С какво се занимаваше онзи изследователски център в Санто Камаро?
— Това не е историята на живота ми.
— Значи няма да ми кажеш?
— Не съм твърдял такова нещо. — Сведе очи към питието си. — Това е медицински изследователски център. Правим някои интересни открития.
— Медицински ли?
— От известно време финансирам тази разработка.
— Каква разработка?
— Изкуствена кръв.
Очите й се опулиха.
— Какво?
— Заместител на кръвта. Не си ли чувала? Проучванията бяха отразени в някои новини.
— Чувала съм малко. — Очите й се стесниха. — Заради Чен Ли е, нали? Заради левкемията й.
— Започна се с нея. Жестоко се измъчвах, че не мога да й помогна. Но не съм толкова егоистичен, че да не виждам приложението й и при други заболявания.
— Но защо си заврял центъра в джунглата? Защо е тази потайност?
— Заради индустриалния шпионаж. Толкова сме близо. Компанията, която първа направи откритието, ще контролира и разработването, и пазара.
— Пари?
— Контрол — повтори той. — Не съм посветил всичките тези години на откриването на отговорите, за да се откажа от контрола сега.
— Върху това ли работи Басет?
— Да, опитва се да възстанови изследванията на екипа от Санто Камаро през последните трийсет дни. Изпращаха доклади ежемесечно, но не получихме последния, а преди нападението над центъра бе постигнато толкова много!
— Руджак няма нищо общо с индустриалния шпионаж.
— Той не дава и пет пари за нищо, освен да ме спипа там, където ме боли най-много.
— Как е успял да открие с какво сте се занимавали в този център? Знае ли за жена ти и как е починала?
— О, да, той знаеше за Чен Ли. — Остави чашата на масата до себе си. — Виждаш ли как ти се доверявам? Разкрих ти всичките си тайни.
Не всички.
— Трябва да си обичал Чен Ли много.
— Да, тя ме смая още от пръв поглед. Беше изтъкана наполовина от стария свят и наполовина от новите технологии. Беше факир с компютрите, но в нея имаше нещо възвишено и изтънчено. Оженихме се месец след запознанството ни. — Направи пауза. — Почина три години по-късно.
— Все още те боли — добави рязко тя. — Затова е по-безопасно да обичаш кучета.
— Беше много отдавна, бях различен. И не смятам, че си изцяло отдадена на кучетата, иначе не би се занимавала с този вид работа.
— Мисли каквото си искаш. След първата спасителна операция, на която отидох, разбрах, че това е призванието ми. Едно момиченце се бе отделило от близките си в планините до Тусон. — Сведе очи към чашата си. — Бе едва петгодишна, а беше леденостудено. Не бях сигурна, че ще я намерим жива, но не се отказахме. Три дни по-късно Монти я откри жива. Когато я вдигнах и я завих с одеялото, тя прошепна, че знаела, че някой ще дойде. Чакала ни е. И разбрах, че е чакала мен. Аз я спасих. Това усещане не може да се сравни с нищо друго на света.
— Понякога не можеш да ги спасиш.
— Не, но поне можеш да ги върнеш у дома.
— Звучиш ми като Ийв.
Тя поклати глава.
— Продължавам да ти повтарям, че изобщо не приличам на нея. Престани да се ровиш в съзнанието ми. Виж, аз съм ясна като бял ден. Нямам трагично минало като Ийв и не тая яд. Приемам хората такива, каквито са, и се примирявам с това. Ясно ли е?
— Ясно. Но не ти вярвам. Ако съм научил нещо за теб през последните няколко седмици, то е, че си по-сложна, отколкото някога би признала.
— Глупости! — изсумтя отвратено тя.
— Ти си интелигентна, усърдна и на никого не цепиш басма. А под тези бодли вероятно си най-любвеобилната и всеотдайна жена, която съм срещал.
Тя извърна поглед от него.
— Не ставай сантиментален.
— Това не ти харесва. Защо?
— Защото просто върша каквото трябва. Всеки си има призвание, някаква работа. Моята е такава.
— И не признаваш, че е по-себеотрицателна от повечето професии?
— Не повече от тази на пожарникар или полицай, или още куп други…
— И се смущаваш, че бих предположил, че те е грижа за хората колкото за четириногите ти приятели.
— Не се смущавам. — Сара се изправи. — Трябва да нагледам Маги.
— Бягаш ли?
— Не. — Изгледа го с нетрепващ поглед през рамо.
— Не можеш да ме накараш да избягам, Лоугън. Ще нагледам Маги и после ще се върна и ще те бия отново на покер.
— И аз ще го приема. Знаеш ли защо?
— Защото си мазохист ли?
— Не. — Взе чашата си и вдигна тост. — Защото съм приятел.
Тя го зяпна.
— Примири се. Неизбежно беше, след времето, което прекарахме заедно и разменените тайни. Това го затвърждава. Много съм чувствителен. Не се тревожи. Няма да изисквам нищо от теб. Просто си представи, че съм куче или вълк.