Мадън започна да псува.
— Няма да повтарям. — Лоугън се приближи. — Чуй ме! Преди ти бях ядосан, но сега искам направо да ти счупя врата. Прави каквото ти казвам!
— Не се страхувам от теб. — Но Мадън отстъпи назад. Изгледа злобно Сара за последен път, докато се качваше в колата. — Мислиш се за много умна. О, сега е твой, но ще се отегчи от теб, а аз все още ще съм на линия.
— Не се и съмнявам — отвърна тя. — Хлебарките винаги оцеляват.
— Освен ако не ги стъпчат — вметна Лоугън.
Мадън отвори уста и после я затвори безмълвно.
Миг по-късно беше в колата и се отдалечаваше по пътя.
— Боже, ама че беше приятно! — възкликна Сара. — Дори повече от приятно, сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми. — Мислиш ли, че ще се обади?
— Донякъде се надявам да не го направи. — Завъртя се на пета и влезе в къщата.
Зяпна го изненадано, преди да го последва.
— Защо?
— Защото искам да съсипя този кучи син! — Тонът му беше яростен. — Но се чувстваш направо прекрасно, защото фрасна това копеле по носа, нали?
— Да. Защо си толкова ядосан? Мадън ме нападна и аз се защитих.
— А хрумна ли ти, че можех и аз да го направя вместо теб?
— Не.
— Така си и мислех.
— Защо да ми хрумва? Това ми е работата.
— Как не!
— Спри да крачиш из стаята и седни. Днес прекара прекалено много време на крак.
— Ще седна, когато ми се прииска.
Тя вдигна ръце.
— Както кажеш. Не ми пука, ако кракът те боли цяла нощ. Така ти се пада. — Не, не му се падаше. Току-що й бе направил огромна услуга. Опита се да прояви търпение. — Виж, съжалявам, че те забърках в тази неприятност с Мадън. Задължена съм ти и…
— Нищо не ми дължиш. Имахме споразумение и аз го спазих. Мислиш ли, че само за това става дума?
— Зная само, че не се държиш разумно. Не е моя вината, че Мадън е такова копеле.
— Виновна си, задето не ме остави да ти помогна. Не си сама на света. Щеше ли да ти стане нещо, ако ми позволиш да те защитя? Поне веднъж?
— Не се нуждаех от защита — премигна тя.
— Не, ти от никого не се нуждаеш, нали? Не си наранена. Не носиш и един белег. Глупости!
Тя се наежи.
— Млъкни, Лоугън! Съжалявам, че самолюбието ти е накърнено, но не си го изкарвай на мен.
— Трябваше да ме оставиш да ти помогна.
— Помогна ми.
— Затова ли кокалчетата ти кървят?
Сведе поглед към ръцете си изненадано.
— Дреболия. Само драскотина.
Изпречи се пред нея.
— И си толкова корава, че не се и развълнува.
— Не, дявол да го вземе, бях твърде заета да се опитвам да разбера защо реагираш пресилено на едно дребно… Пусни ме, Лоугън.
Ръцете му се стегнаха върху раменете й.
— Защо? И мен ли ще цапардосаш?
— Може би. Ако си го заслужил. — Вдигна очи към него. — Какво ти става, по дяволите?
— Нищо ми няма. Не, това е лъжа. — Разтърси я. — Подлудяваш ме. Не си сама на света, дявол да го вземе! Не е нужно да вършиш всичко сама!
— Пусни ме!
Ръцете му се разтвориха и стегнаха върху раменете й.
— Какво има? Да не те е страх, че ще ти се нахвърля като твоя приятел, Мадън?
— Зная, че не би го направил.
— Наистина ли?
Гърдите й се стегнаха. Взираше се в нея със съсредоточеност, която я караше да се чувства… Бързо отмести поглед от него.
— Ти не си Мадън. И каза, че си мой приятел. Лъжа ли беше?
Лоугън се скова.
— Не. — Ръцете му се отпуснаха. — Не беше лъжа. — Върна се до отворената врата и се взря в колата на Мадън, която едва се виждаше в далечината. — Не съм като него. Защо не ми каза, че сте били любовници?
— Не бе необходимо да знаеш, за да ми помогнеш. Не беше важно.
— Така ли? Струва ми се адски важно.
— Не би трябвало. Беше отдавна и няма връзка с настоящето. Днес съм му нужна само за да подпомогне кариерата си.
— Ами ти?
— Я не се занасяй.
— А ти? — повтори той.
— За бога, бях още хлапе. Срещнах го, след като постъпих в ATF. Бях самотна и сметнах, че той… Беше много ласкателен. Залъгваше ме повече от шест месеца. После сложих край. Не му хареса.
— Явно. — Не я гледаше. — Очевидно те е считал за много забавна.
Сара усети, че се изчервява.
— Е, и?
— Просто коментирах. Предполагам, че те е прекарвал по друг начин, след като си го изхвърлила от леглото си?
— Това беше грубо!
— Но вярно.
Помълча известно време.
— Да. Все искаше той да държи камшика.
— Надявам се да не говориш буквално. Мисля, че дори и ти би отказала… — Млъкна и поклати глава. — Съжалявам. Не беше необходимо.
— Не, а беше и грубо. И изобщо не е твоя работа.
— Права си. Както казах, съжалявам. — Обърна се с лице към нея. — Предполагам, че се чувствах малко засегнат, че ме игнорира. Приятелите не постъпват така.