Бони се изкиска.
— Разбира се, че това имаш предвид. Никога не се предаваш, мамо. Но някой ден ще признаеш, че аз съм тази, която казвам, че съм. Почти стигна.
— До смешната ферма ли? Не, благодаря.
— Знаеш, че не си луда. Къде са Джо и Джейн?
— Отидоха на дневна прожекция в града. Джейн искаше да гледа някакъв нов филм с Мат Деймън. Имах работа, затова не съм с тях. — Направи пауза. — Но трябва да ми се е приспало и да съм полегнала да подремна на дивана. Иначе не би била тук.
Бони се ухили.
— Не е ли страхотно колко много работа си свършила по този череп, докато си спала дълбоко?
— Млъкни, джереме такова. Не ме е грижа какво казваш. Не си призрак, само плод на въображението ми. Аз те създадох и веднага щом престана да се нуждая от теб, ще изчезнеш. Вече съм на път. Не си се появявала от месеци. — Не отместваше очи от черепа. — Мислех, че когато Сара откри тялото ти и те доведохме у дома, може би ще продължиш нататък.
— И това те правеше щастлива?
— Да, разбира се. — Притвори очи. — Не, лъжа. Липсваше ми, миличко.
— И ти на мен.
Прочисти гърлото си.
— Тогава защо не идваше да ме видиш?
— Беше много объркана спрямо мен. Уж си умна жена, а понякога не разсъждаваш трезво. Реших да стоя настрана, докато ти и Джейн изгладите всичко.
— Колко дипломатично от твоя страна.
— Искам всичко да е наред при теб, мамо. Бих странила по-дълго, но се притесних. — Замълча за момент. — Нещо ще се случи.
— И преди си го казвала.
— Защото е вярно. Нещо лошо.
— И трябва да ти вярвам? — Ръката й трепереше, докато поставяше друг… — С Джо? Джейн?
— Не мисля. Може би. Знаеш, че не мога да предвидя бъдещето. Просто получавам мимолетни впечатления или чувства.
— Странен призрак си ти. Първо ме развълнуваш, а после ми разправяш, че не знаеш подробностите.
— Сара…
— Какво?
— Сара е обгърната от мрак. Смърт. Толкова много смърт.
— Току-що се върна от Барат. Там се е натъкнала на доста загинали.
Бони поклати глава.
— Нещо ще се случи.
— Тогава иди да навестиш сънищата й.
— Мамо!
— Какво да направя? Да й кажа, че дъщеря ми, която току-що погребахме, се тревожи за нея?
Бони прехапа долната си устна.
— Не става дума само за нея. Мракът трябва да е близо до теб, иначе не бих могла да го почувствам. — Повдигна глава заслушана. — Трябва да вървя. Чувам колата на Джо.
— А аз не. — Ийв изтри ръце в една кърпа и се приближи до прозореца. Колата на Джо тъкмо вземаше далечния завой по пътя. — Как го правиш?
— Има си някои предимства да си призрак. Обичам те, мамо.
— И аз те обичам, скъпа. — Извърна глава. — Но понякога си много… — Ъгълът на дивана беше празен. Нямаше го дребното телце, облечено в дънки, нямаше го умното палаво личице. Нямаше я Бони.
Ийв затвори очи, обзета от разочарование. Повечето пъти сънищата с Бони й носеха усещане за покой, но този път изпитваше натрапчиво безпокойство. Защо?
„Нещо ще се случи.
Мрак“.
А смяташе, че е загърбила мрака. Последните няколко месеца с Джо бяха изпълнени с радост и светлина. Единственият облак бе отношението на Джейн, а беше сигурна, че то може да се поправи. Ако ги грозеше някаква опасност, не би повярвала, че съдбата би я допуснала.
Подсвиркваше си в тъмнината. Когато убиха Бони, разбра, че в света не съществува справедливост. Оставаше й само да се държи за хората, които обича, и да се надява.
Джо паркира до къщата и двамата с Джейн слязоха от колата. Смееха се и Ийв изведнъж се почувства по-добре. Тръгна към входната врата да ги посрещне. Нямаше да позволи на въображението си да я потиска или плаши. Бони не бе призрак, а сън. Не притежаваше силата да предвижда надвисналите неприятности. Сара бе в пълна безопасност и никакъв мрак не обвиваше Ийв или някой от любимите й хора.
Мракът се спускаше, но Руджак все още виждаше нетърпеливото, любещо изражение на лицето на Ийв Дънкън, докато тя прекосяваше верандата към Джо Куин и детето. То му подсказваше всичко, което му бе нужно да узнае. Изглежда, връзката й с Лоугън вече е минало. Дънкън си имаше нов мъж, а Лоугън не бе от онези, които биха свирили втора цигулка.
Твърде жалко.
Свали бинокъла и се обърна към Дугън.