— Няма проблем.
— Напротив. Не виждам друго, освен проблеми. Ще поддържаме връзка. — Затвори.
Би трябвало да очаква, че Маргарет ще хареса Сара Патрик. Беше отявлена феминистка и се възхищаваше на корави, умни жени, които смело ръководят живота и кариерата си. Бе харесала Ийв Дънкън по същата причина. Тя беше страхотен съдебен скулптор, преживяла изключителни нещастия и в личния, и в служебния си живот. Много необикновена жена…
Не беше я виждал от почти шест месеца. Дали бе извършил прехода от любовник към приятел, както бе казал на Маргарет. Кой знае… Изпитваше нещо към Ийв, което не бе усещал към никоя друга жена, и се бе опитал да го анализира през последните — месеци. Уважение, съчувствие, страст… По дяволите, може би всички тези чувства бяха налице. Определено бе завладяла въображението му от мига, в който я бе срещнал.
Не, не беше откровен. Бе я обичал. Какво друго бе любовта, освен уважение, съчувствие, страст и стотици други емоции? Джо Куин бе казал, че Лоугън не я е обичал достатъчно и заслужавал да я загуби. Е, загуби я, значи копелето може и да има право. Може би никога нямаше да се посвети изцяло на една жена. Себеотдаването бе за младите и смелите.
Господи, звучеше като герой от сапунена опера.
Добре, трябваше да забрави личните проблеми. Ийв щеше да се омъжи за Джо Куин, факт, който бе приел преди месеци. В момента беше ангажиран с Басет и трябваше да съсредоточи всичките си усилия да го върне.
Точно тук се намесваше Сара Патрик.
Можеше да я принуди да му помогне, както бе сторил предишния път, но предпочиташе да не го прави. Имаше ли нещо друго в миналото й, с което можеше да я манипулира?
Разполагаше с време да размисли над това. Нужен му бе поне един ден, за да реши какво да й каже.
Можеше да му отнеме всяка минута от този срок, помисли си мрачно. Сара бе твърда като скала и вероятно Маргарет бе права. Този път, когато се опиташе да я накара да върви по свирката му, бе много вероятно ситуацията да стане взривоопасна.
А тя бе достатъчно взривоопасна и без Сара. Откакто напусна Санто Камаро, бе неспокоен. Инстинктите му подсказваха, че нещо не е както трябва, а той им вярваше. Какво го безпокоеше, по дяволите?
Изпълнен бе с гняв и тъга и обичайния заряд адреналин, който го подтикваше да се хвърли в битката — емоции, които му пречеха. Значи трябваше да ги овладее, да си прочисти съзнанието и да анализира първия ход на Руджак. Защо бе отвлякъл Басет? Очевидният отговор бе откуп или отмъщение, но мотивите на Руджак рядко биваха прозрачни.
Извади от джоба си скарабея, който му бе изпратил по Касълтън. Палецът му погали резбованата му повърхност. Той датираше от толкова далечно време, време на болка, страдание и съжаление… Руджак бе целял да му предаде някакво послание чрез него, но какво общо имаше то с Басет?
Облегна се в стола си. Мисли! Разиграй сценария. Свържи всички подробности, преди да се обадиш на Гейлън.
Пронизителният вой отекна зловещо в нощта.
Сара спря на върха на хълма, задъхана от тежкото тичане по стръмнината.
Звукът се повтори, този път по-тъжен от първия.
Вълк, помисли си тя. Вероятно някой от мексиканските сиви вълци, които наскоро бяха пуснали в Западна Аризона. Говореше се за няколко, мигрирали в областта, разярявайки местните фермери.
Воят бе прозвучал много близо. Взря се в чукарите, стърчащи от планината пред нея.
Нищо. Нощта бе ясна и спокойна, а вълкът — вероятно по-далече, отколкото звучеше.
Красива. Монти се втурна по склона.
— Нямаше да мислиш така, ако се натъкнеш на някой от тях, Монти. Те нямат обноски. Питай местните фермери.
В тъмнината отново отекна вой.
Монти вдигна глава. Красива. Свободна.
Кучетата бяха потомци на вълците, но никога досега не бе забелязвала диви черти у Монти. Нямаше по-нежно и любящо животно. И все пак дали у него не се събуждаше някакъв дълбок инстинкт, докато слуша вълка? Тази мисъл я разтревожи и тя я отхвърли незабавно.
— Смятам, че е време да се връщаме у дома. Май се смахваш.
Втурна се надолу по пътеката към къщата в долината.
Чист вятър.
Чист въздух.
Тишина, която нямаше нищо общо със смъртта или скръбта.
Господи, колко хубаво бе да си е у дома!
Хубаво.
— И още как! Ще те изпреваря до вкъщи.
Не успя, разбира се. Монти вече бе скочил през кучешката вратичка и лочеше водата от купичката си, когато тя отвори входната врата.
— Би трябвало да си уморен от работата в Барат. Остави ме на мира.
Монти я изгледа надменно и после лениво отиде до килимчето си пред огъня.