Тя отново простена и той докосна с устни челото й.
— Шшшт, няма нищо. Тук съм. Никога няма да позволя да те наранят. — Привлече я по-близо и прошепна думи, на които знаеше, че никога не би повярвала, ако е будна. — Винаги ще бъда до теб, Сара.
Лоугън бе все още до нея, когато Сара се събуди на следващата сутрин. Очите му бяха отворени и очевидно бе напълно буден.
— Добро утро. — Целуна я по челото и седна в леглото. — Вземи си душ, докато ида да се погрижа за закуската.
— Колко е часът?
— Почти обед.
— Трябва да нахраня Монти и Маги.
— Вече е направено. — Изправи се. — Оставих те само колкото да се погрижа за Монти, а Гейлън вече нахрани Маги. Ще се радваш да разбереш, че Монти не прие храна от него.
— Но от теб да.
— Не му се сърди. Аз не съм кой да е… Преживяхме доста неща заедно. Санто Камаро, Тайван… и последната нощ. Естествено е, че… — Спря, когато видя изражението й да се променя. — Не си мисли за това сега. Вземи си душ и хапни нещо. — Грабна халата си от края на леглото и напусна стаята.
Лесно бе да се каже, мислеше си тя, докато бавно се изправяше в леглото. Как можеше да спре да мисли за горките деца? Събитията от вчерашния ден я връхлетяха с отвратителни подробности, ясни и остри като кама.
Като ножа в гърба на Чейвз.
Сара потръпна, обляна от ледена вълна. Пет човешки живота, погубени без никаква причина, освен желанието да я привлекат до езерото Апачи. Как можеше някой да стори подобно нещо?
Но той го бе направил. И се бе измъкнал безнаказано.
Изведнъж ледената тръпка отмина, заменена от огнена ярост.
Няма да ти се размине, копеле!
Тринадесета глава
Двадесет минути по-късно Сара излезе от банята, облечена в къси панталони с цвят каки и тениска.
Гейлън вдигна поглед от печката.
— Още не съм приготвил соса и бисквитите.
— Къде е Лоугън? Мислех, че ще прави закуска.
— Не се занасяй. — Изглеждаше засегнат. — Колкото и да ми се иска той да ми прислужва, в никакъв случай не бих пожертвал храносмилателната си система. С годините свикнах с изисканата кухня.
— И къде е Лоугън?
— Вън с Монти.
— Мислех, че Монти ще е при Маги.
— Ревнува. Не му харесва разбирателството, което постигнах с приятелката му.
— Какво?
— Бои се, че ме харесва повече от него. Напълно го пренебрегна, докато сменях превръзката й и я хранех. Очевидно е, че е запленена от мен. — Поклати глава, докато наливаше мляко в горещия тиган, после й намигна. — Просто се шегувам. Доста време ми бе нужно, за да я накарам да спре да вие, когато двамата излязохте. Мисля, че е раздразнена и се мъчи да се справи с това. Разбира се, може и да греша. Понякога скромността ми пречи и… — Млъкна, разглеждайки я. — Изглеждаш по-добре от снощи, но още си доста мрачна.
— Защото така се чувствам.
— Тогава върви да поговориш с Лоугън. Необходими са ми спокойни и ведри мисли, за да достигна върха на кулинарното творчество.
— Лоугън каза ли ти, че Смит е убит?
— О, да и аз самият бях обзет някои мрачни мисли. — Разбърка соса. — Но след като задействах някои средства, се почувствах доста по-добре.
— Какви средства?
— Определянето и потвърждаването на логичния съучастник на Руджак край езерото Апачи. Трябваше да се уверя, преди да предприема действия. — Отвори фурната, за да провери бисквитите. — Почти със сигурност е бил Карл Дугън.
— Откъде знаеш?
— Имам страхотни връзки. Всички ме обичат. Споменавал ли съм ти го?
— Досетих се. И какви действия възнамеряваш да предприемеш?
— Ами, око за око — отвърна меко той. — Какви други?
Внезапно си го спомни как бягаше в джунглата, не по-малък хищник от Маги. Представата не й се стори отблъскваща. Би било чисто и напълно заслужено убийство. А не като Руджак, който…
— Пак си мислиш лоши неща — смъмри я той. — Казах ти, че не мога да го допусна. Излез и говори с Лоугън. Ще ви повикам, когато закуската е готова.
Лоугън се бе облегнал на оградата, говорейки по телефона. Вдигна ръка и я поздрави, но продължи разговора. Монти лежеше в краката му, докато видя Сара, после подскочи и тръгна към нея, размахвайки пухкавата си опашка и поклащайки цялото си тяло в радостния поздрав.
— Значи се радваш да ме видиш — прошепна тя, като клекна до него. — Къде беше снощи, когато се нуждаех от теб?
Но кучето не й бе нужно в действителност. Лоугън бе до нея и я прегръщаше. Може би Монти бе извлякъл същото успокоение от присъствието на Маги.