Може би веднага щом се върне от Финикс, тримата можеха да предприемат пътуване заедно. Във ваканционна атмосфера Джейн би разговаряла с нея с повече готовност и биха изгладили недоразуменията си.
След Финикс. Какво ставаше със Сара и защо Лоугън бе при нея?
Нещо лошо ще се случи.
Погледът й се вдигна към хълма оттатък езерото.
— Надявам се, че няма, миличко. Надявам се, че няма.
Четиринадесета глава
Сара и Лоугън посрещнаха Ийв на летището във Финикс същата вечер. Джо Куин не беше с нея.
Ийв вдигна ръка, когато Сара отвори уста да протестира.
— Джейн е достатъчно разтревожена. Не исках да й отнемам Джо.
— Имаш ли багаж? — попита Лоугън.
Ийв поклати глава и коленичи да погали Монти.
— Надявах се да не ми е нужно повече от ръчната чанта. — Погледна към приятелката си. — Ще ми трябва ли?
— Не мисля. — Сара се намръщи. — Исках да доведеш Джо. Каза ли му…
— Казах му, че съм ти нужна за бавачка на вълчицата. — Усмихна се и се изправи. — В края на краищата, само това ми е известно. Нали? — Тръгна към изхода. — Идеята не му хареса, но наистина щеше да се притесни, ако му бях споменала, че ми е нужен телохранител. Джо се държи малко покровителствено.
— Малко? — изсумтя Лоугън.
— Може би не съвсем малко. Но не е лошо. — Хвърли му поглед. — И ти самият си доста покровителствен. Изненадана съм, че си позволил Сара да се забърка в тази каша…
— Нямах избор. — Лоугън взе чантата й. — Но сега тя има и ако можеш да я разубедиш за идването й в Додсуърт, ще ви кача и двете на самолета за Атланта.
— Додсуърт?
— Няма да отида в Атланта. — Сара го погледна в очите. — Мръсен номер е да използваш Ийв, за да промени решението ми.
— Но не чак толкова мръсен като онзи, на който ще се натъкнеш в Додсуърт.
— Хубаво би било да ме осведомите какво става.
— Аз ще го направя. — Лоугън отвори вратата на джипа. — Ще оставя Сара в къщата във Финикс и ще те откарам в ранчото. Ще имаме достатъчно време да те информирам по пътя.
— Аз ще я откарам — заяви Сара. — Аз я повиках тук и трябва аз да й обясня.
— Жалко. Джо го няма да насочи пушката, затова ще се заема аз — отвърна Лоугън. — И те искам под ключ, докато се върна. — Устните му се изкривиха. — Сама искаше да висиш на главата на Басет. Може би ще можеш да го попритиснеш да действа малко по-бързо.
— Ийв е по-важна.
— Да, така е. — Запали джипа. — И ще се грижа добре за нея. Съмняваш ли се?
Сара ги измери с очи последователно. Почти виждаше нишката на спомени и преживявания, която ги свързваше. Бавно поклати глава.
— Не, винаги си се грижил добре за нея. — Погледът й се отмести към приятелката й. — Ако сметнеш, че има и най-малка опасност, след като ти разкаже за Руджак, искам да си вървиш у дома. Не оставай. Чу ли?
— Не се тревожи — усмихна се Ийв. — Напоследък не се забърквам в неприятности. Искам да се насладя на всеки миг.
Но бе дошла, когато Сара я повика.
— Спомни си го, когато Лоугън ти разкаже за Додсуърт.
Петнадесет минути по-късно Сара стоеше пред къщата във Финикс и гледаше как Лоугън и Ийв излизат през електронните порти. Бъбреха си непринудено като стари приятели… или любовници. Изведнъж се почувства опустошена и самотна. Глупаво бе да стои там и да гледа след тях.
Смяташе да се обади на Ийв в ранчото и да разговаря с нея. Вероятно щеше да звънне и на Джо и да го осведоми какво става. Щеше да реши след разговора с приятелката си.
Още едно решение. Не искаше да преценява човешкия живот и възможностите за избор. Не бе Соломон, а просто спасител, който се опитва да стори всичко по силите си. Как се бе забъркала в…
— Слава богу, че дойде някой друг да ме отмени в ролята на детегледачка. — Маргарет прекоси фоайето. — Имам хиляди задължения, а съм натоварена с Басет.
— Проблеми ли ти създава?
— Не. Просто не знае кое е добро за него и не иска да ме слуша.
— Ще помогна с всичко възможно.
— Е, поне малко. Лоугън ме нагърби с отговорността и няма да се отмятам от нея. — Погледът й прониза лицето на Сара. — При теб май нещата не вървят особено?
Сара поклати глава.
— Е, тогава добре, че си тук. Нищо не е по-добро за нервите от редовното хранене и физическите упражнения. Ще измъкна Басет от лабораторията му и ще идем на енергична разходка в градината.
— Не ми е нужна…
Но Маргарет я нямаше. Сара поклати глава примирено. Явно бе твърдо зачислена под опеката на тази жена. Никога не биваше да признава, че нещо не е наред.