— Мартин?
Не я плаши! Бе по-близо до него от всякога и скоро щеше да дойде моментът да стане негова. Само не я плаши!
Вдигна ръката й до устните си.
— Честит рожден ден, Чен Ли.
Един от последните й рождени дни.
Усети топли сълзи да се смесват с дъжда по страните му.
— Руджак. — Обърна се и видя Карл Дугън да се приближава към него. — Настроил съм таймера. Трябва да се махаме оттук, преди някой да се подхлъзне.
— След малко. Искам да оставя един подарък на Лоугън. — Внимателно положи кутийката зад скалата, където щеше да е заслонена от взрива, и прошепна: — Честит рожден ден, Чен Ли.
Почивай в мир, Бони Дънкън.
Думите на свещеника отекваха в съзнанието на Сара дори и след като сандъчето бе спуснато в гроба. Не само Бони бе намерила покой сега, помисли си тя, като гледаше Ийв Дънкън, която стоеше между Джо Куин и осиновената си дъщеря, Джейн Макгуайър. След всичките тези години на издирване на тленните останки на детето, убито преди повече от десетилетие, Ийв бе върнала Бони у дома. Изследването на ДНК, което току-що бе пристигнало, бе потвърдило, че тези кости са на дъщеря й.
По лицето на майката на Ийв се стичаха сълзи, но дъщеря й не плачеше. Изражението й излъчваше покой, тъга и завършеност. Тя отдавна бе изплакала сълзите си за Бони. Дъщеря й вече си бе вкъщи.
Но Сара чувстваше как очите й парят, докато хвърляше розата върху ковчега.
Сбогом, Бони Дънкън.
— Мисля, че трябва да оставим семейството да се сбогува — каза Джон Лоугън тихо. — Хайде да се върнем в къщата и да ги изчакаме.
Сара не бе усетила, че се е преместил и е застанал до нея. Инстинктивно се отдръпна.
Лоугън поклати глава:
— Зная какви са чувствата ти към мен, но сега не е моментът да обременяваме Ийв с това. Трябва да й помогнем да го преодолее.
Прав беше. Не се бе зарадвала да го види в къщата няколко часа преди да тръгнат за погребението, но не можеше да упрекне поведението му към Ийв и Джо. Държеше се състрадателно и й оказваше подкрепа. А и бе прав, че трябва да оставят семейството насаме. Извърна се от гроба и тръгна към къщата по краткия път край езерото.
Местността бе красива, помисли си тя. Ийв бе избрала прекрасно място, където да погребе дъщеря си — на малък хълм с изглед към езерото.
— Къде е Монти? — попита Лоугън, когато се изравни с нея.
— Оставих го в къщата. Би се разстроил, ако присъства на погребението.
— О, да, забравих какво чувствително куче е той.
— По-чувствително от някои хора.
— Ох! — Направи гримаса. — Не съм искал да му се подигравам. Всъщност се опитвах да се държа мило.
— Нима?
— Очевидно не успях.
— Точно така.
— Ще започна отначало. Ийв ми разкри, че ти и Монти сте намерили Бони. Каза, че двамата трябва да сте проверили всеки фут2 от онзи национален парк, докато откриете къде я е заровил убиецът.
— Така е. Но за малко да се откажа.
— И все пак не си го направила.
— Ийв е най-добрата ми приятелка.
— Тогава не смяташ ли, че можеш да простиш донякъде безскрупулния начин, по който ви събрах?
— Не — отвърна му хладно. — Не обичам да ме принуждават да правя каквото и да било. И ти си толкова лош, колкото Мадън. Винаги се опитваш да манипулираш всички и всяка ситуация.
— Не съм чак толкова лош, колкото ме описваш. Имам си някои добродетели.
Тя запази мълчание.
— Търпелив съм. Отговорен. Мога да бъда добър приятел. Питай Ийв.
— Не ме интересува. Защо правиш този безполезен опит да ме убедиш, че си порядъчно човешко същество? — Очите й се присвиха. — Замислил си нещо.
— Защо да съм… — Лоугън сви рамене. — Да, замислил съм нещо, освен че не успях да те убедя, че не съм някакъв си кучи син. Жалко. Щеше да е по-лесно и за двама ни.
— Защо си дошъл, по дяволите?
— По същата причина като теб. Исках да подкрепя Ийв, когато се нуждае от приятелите си.
— Ти не беше неин приятел. Беше й любовник и няма смисъл да идваш тук и да се опитваш да я отмъкнеш от Джо. Тя го обича, а ти си минала история, Лоугън.
— Зная, но благодаря, че ми напомни. Явно само кучето ти е чувствително. Не съм дошъл, за да разпалвам старите въглени. Толкова ли е трудно да повярваш, че искам само най-доброто за Ийв?
— Не е нужно да ти вярвам или да се съмнявам в теб. — Ускори крачка. — Както казах, не ме интересува. Няма значение дали ти…
— Сара!
Обърна се и видя Джейн Макгуайър да тича надолу по хълма към тях, а червената й коса блестеше на следобедната светлина. Лицето на десетгодишното момиче бе бледо и напрегнато, когато спря до Сара.
— Здравейте, може ли да повървя с вас?
— Разбира се. Но мислех, че искаш да си с Ийв.
Тя поклати глава.
— Не съм й нужна. Има си Джо. — Гледаше право напред. — Никой от тях не се нуждае от мен точно сега.
Сара виждаше, че възниква проблем.
— Ти си част от семейството й. Винаги ще се нуждае от теб.
— Не и сега. Мястото ми не е тук. Сега е моментът на Бони. — Отмести поглед към Лоугън. — И ти го знаеше. Затова отведе Сара.
Мъжът кимна.
— Поне един човек оценява чувствителността ми. Но Сара е права. Ти си част от семейството.
Джейн присви устни.
— Опитваш се да ме успокоиш. Не ми трябва съжалението ти. Зная, че Джо и Ийв ме обичат, но не съм Бони. Никога няма да съм Бони за тях. Затова не ми разправяй, че искат да съм там, когато се сбогуват с нея. Не виждаш ли колко им е трудно да понесат присъствието ми точно в момента? Искат да мислят само за Бони, но трябва да се опитат да ми внушат уют и обич, защото не желаят да ме наранят.
— Говори с тях — предложи нежно Сара.
— Не. — Джейн отвърна поглед от двамата и повтори: — Сега е моментът на Бони. — Смени темата. — Мога ли да избързам напред и да изведа Монти на разходка?
— Мисля, че това е много добра идея.
Сара се намръщи, обезпокоена, докато гледаше как момичето тича надолу по пътеката към къщата.
— Монти ще тръгне ли с нея? — попита Лоугън.
— Той я обожава — кимна тя. — Във Финикс се опознаха много добре.
— И ти я харесваш. Не е от най-лесните за опознаване деца.
— Може и да е дете, но е по-зряла от повечето възрастни. Така е, като израснеш при осиновители и на улицата. — Прехапа долната си устна. — Права е, нали? Присъствието й тук ще е тежест за Ийв и Джо.
— Вероятно. Изглежда, Джейн има добър инстинкт.
— Внезапно се изпречи срещу лицето й. — За какво си мислиш?
— Не е твоя работа. — Бяха стигнали до верандата.
— Тръгваш ли си?
— Още не. Мислех да поема към летището след вечеря. Полетът ти е в десет, нали?
— Откъде знаеш?
— Ийв ми спомена по телефона. Каза, че са те взели от летището. Може ли да те откарам?
— Джо ще го стори.
— Не е ли по-добре да остане при Ийв? Няма да ти стане нищо, ако си в една кола с мен. Пътуването трае само час.
Нищо нямаше да й стане, но не искаше услуги от него.
Сякаш бе прочел мислите й.
— Не ти правя услуга, Сара. Като се има предвид мнението ти за мен, би трябвало да го знаеш.
Не, можеше да си представи Лоугън да извърши услуга на Ийв, но не и на нея. А и защо ли? Не знаеше по каква причина бе направил опита да прекоси пропастта между тях, но не бе поради съжаление за предишните си дела. Той никога не поглеждаше назад, след като веднъж вземеше решение.
— Ийв се нуждае от Джо в този момент — продължи мъжът. — И двамата го знаем.
— А това жегва ли те, Лоугън?
— Би ли могло да ти дожалее за мен, ако е така?
— Не, по дяволите.
— Така си и мислех. Е, да те откарам ли до летището?
Тя сви рамене.
— Добре. Трябва да тръгна около осем.
Той кимна.
— Ще съм готов. Но не е ли нужно да отидеш по-рано, за да натовариш Монти в багажното отделение?
— Той винаги пътува с мен.
— Мислех, че това е позволено само за дребни животни и кучетата на незрящи.
— Той има специално разрешително от ATF
— А ако нямаше, ти вероятно щеше да настояваш да пътуваш в багажното с него — усмихна се Лоугън.
— Правилно. — Отвори предната врата. — Ще започна да правя сандвичи и кафе. По пътеката идва преподобният Уотсън. Защо не ми помогнеш, като му кажеш нещо очарователно и после да го отпратиш?
— Изненадан съм, че ме смяташ за способен на чаровно държание.
О, никога не го бе изпробвал върху нея, но го бе виждала да въздейства с обаянието си. То бе вероятно едно от най-мощните оръжия в арсенала му.
— Защо се изненадваш? — Докато влизаше в къщата, Сара му хвърли поглед през рамо. — Доколкото зная, по-голямата част от населението на Германия е считало Хитлер за очарователен.